вторник, 30 май 2017 г.

молекулярно сътворение

атомно цвете, някъде из париж
1. ден

разтварям прашеца
на жълтото щастие
в твоята чаша с вода
която вечно е наполовина празна
там има едно дребно слънце
с размера на тичинка
около което се завърта
нашата обща вселена
щом материите на двата ни хаоса
се събират и правят небе
втечняваме се
когато молекулите ни
се сблъскат една с друга
а ние се питаме
дали и преди са се срещали
в общото тяло на нечии предишни сърца
които във хаоса на тази вселена
може би
са се обичали

2. ден

ето тук
на върха на показалеца ми
една от моите полудели молекули
се целува
със една от твоите
слънцето блести изгарящо
и в хаоса на своите
зигзагообразни движения
частиците ни рисуват сложни съзвездия
по нашето черно небе
а ние ги кръщаваме
на микроскопични мигове
от сътворението на света ни
защото паметта е къса
а вселените
са почти завинаги

3. ден

така с докосвания
ще градим планети
ще държим меркурий в преплетените си ръце
за да сме най-близо до слънцето
ще създадем гигант от газообразната си любов
и ще го кръстим
бога на света
ще прокарваме заедно пръсти
по пръстените на сатурн
които символично си разменяме
ще разливаме топлото мляко
на своята наивна нежност
по периферията на устните си
и ще ги наричаме галактики
ще прегръщаме хаоса
и никой няма да ни казва
че не сме се създали както трябва
защото никой
не обвинява бог

4. ден

но знаеш как
вселената се разширява
накрая може би ще се окаже
че любовта която мислехме за вечна
е твърде тясна за безкрая й
тогава нежността
ще се превърне във желязо
слънцето ще спре да свети
и с отдръпването на топлинната ни спойка
течността ще се втвърди
тогава хаосът полудели молекули
ще се подреди във мрежа мигове
които вечно ще ни викат от небето
изстрадани
недоживени

5. ден

сега само трептим една до друга
с тихата вибрация на това
което никога няма да бъдем повече
вселените ни вече не се смесват
защото взривовете на градивните им частици
не създават повече звезди
само безкрайни пространства от нищо
пресъхналата чаша на онзи
изгубил вяра в брауновото движение
на своята безкрайна промяна
вселена без слънце
и няколко дни без живот
преди отново да бъдем създадени
загинало цвете
чийто прашец
е отишъл на вятъра

6. ден

сега дори очите ти
са черни дупки

събота, 27 май 2017 г.

рождения

в началото бе взривът

с първичните размери на зигота
създал безславно своята вселена
на кръстопътя между две сърца

родил си се
от сблъсъка на две звезди
в последния си бляскав миг оставили
една безкрайно мъничка планета
пулсираща във твоите гърди

от земните недра наред със времето
излязъл си
ти, всемогъщ титан
с душа широка колкото небето
и с облаци течащи между жилите

роден си от яйце което плува
в първичния океан
разделя се
на суша и небе
зародиш
който е принесен в жертва
за да сътвори и двата полюса
на твоя прост
човешки тленен мозък

дали не си отроче на ума
на някой бог далечен и незнаен
или от пяната на морските вълни
дошъл си девствен и пречистен
единствен плод
на мъдростта и красотата?

роден от костите
кръвта
плътта
останали от тялото на великана
пред който твоята вселена се превръща
във мравка търсеща звездите
които тя нарича свои родители

от пръст и кал и глина
изправил си се - жив мъртвец
или си бил създаден от реброто
на собствено подобие божествено

или си най-първичен резултат
от разделение на еукариотна клетка -
микроскопичната проекция на сърцето ти
в която още се побираш цял

вегетативно ли си се развил
от нечий лист и нечие стебло?
или са те създали насекомите
и вятърът
с прашеца светещ в теб
с цвета на твоето случайно раждане?

или си се излюпил от хайвера
във неизвестните океански дълбини
където рибите са те оставили
да се удавиш в своето море
от болката която причиняваш
на целия от теб създаден свят

или пък цялото творение на битието ти
събира се в единствено яйце
най-накрая стигнало до сушата
побира ли се твоето сърце
в жълтъка
някога принесен в жертва
за да даде живота си на теб
а ти кокошката ли си
или яйцето
във счупения цикъл на света
намерил топлината си в гнездото
от което сам се е създал?

но все пак може би си просто
случайно сливане на две души
потърсил си подслон в една утроба
даряваща желание за живот
и си дошъл с неистовия плач
на осъзнаването че си твърде кратък
но ето те
ти, малък бог
въздигнал се от розовия лотус
от пламъка като възкръснал феникс
събрал световните рождения в сърцето си
побрал се във микроскопична клетка
вселенски сблъсък на звезди
опрашване
разчупено яйце което още
разделя ни -
небето от земята
и разбира се
живота от смъртта

както и да се явим на този свят
ще достигнем до една и съща точка -
бездънния тартар на нашите
потънали в рождения души

в началото бе взривът

неделя, 7 май 2017 г.

мелисофобия

страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх

хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...

ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?
дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила
през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми

история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота

сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично

сряда, 5 април 2017 г.

вкусови рецептори

1.
любовта в началото
е сладка
първо гали леко връхчето
на пресушения ти от копнеж език
потърква се във него
като шоколад
за който малкото дете във теб мечтае
разтича се по цялото ти тяло
като захарен сироп върху сладкиш
или пък мед върху безвкусна палачинка
дълго нежно и размекващо
толкова
че не усещаш как
развиваш бавно захарна зависимост

2.
после любовта внимателно
се разделя по страните
на езика ти -
там се храни със сълзите
на страха от цикъла
на пристрастяване и загуба
сега се чудиш как така
от сладък шоколад в устата ти
остана тъжният солен привкус
на сълзите
поднесени с лимонов сок
от плодове които новият живот ти дава
очаквайки според клишетата
все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш
нямаш захар
нито пък сироп
изпусна цялата солница в себе си

3.
и въпреки това ти позволяваш
на вече пресолената любов
да стигне края на езика ти
надяваш се
че там с последни сили
ще намериш някой скрит рецептор
който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя
по небцето ти
изпълва цялата ти устна кухина
със смесица
от вкус на ряпа
грейпфрут
и кафе без мляко
което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът
се оказа черен

но ти все пак преглъщаш
със измъчена усмивка
усещаш всички вкусове на любовта
във тялото си
болезнената й горчивина
е като вино
с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада
или да страдаш от киселини
дори соленото море противоречия
да те оставя вечно на повърхността
дори лимоновият сок върху небцето ти
да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още
още
още
сладко

петък, 31 март 2017 г.

ukiyo

светът безгрижно плава
по повърхността на мозъчната ми кора
разлива се по кръвоносните ми съдове
и наводнява всеки нерв
и всяка клетка
в сухото ми тяло
за да намери своята
америка във мен

изпълва ме
превръща ме във себе си
за да съм плаваща реалност
тих стремеж
към някаква далечна суша
където моите океани нямат място
светът обрича ме
да корабокруширам
да наводня и твоето сърце
със себе си
да се разсипя цяла върху тялото ти
и да достигна дълбините на душата ти
и всеки белег
всяка драскотина
които толкова стараеш се
да скриеш

за да те опростя
или опропастя
за да отплаваме отново
по небето
да превърнем облаците
в нестабилен дом
и да изливаме света си по земята
докато не станем прости и безсмислени
(ах сложен свят
обречен на изгнаничество
не се изсипвай
върху раменете ни)
ела да търсим наши светове
да изоставим скучното мореплавателство
и да откриваме реалността
по други пътища
ела
и потопи ме цяла в себе си
наводни ме в свят
изпълнен със любов
а не със страх
просмукай в мен
привършващия костен мозък
на живота

от всичко мога да ти обещая че
ще имаме попътен вятър

петък, 10 февруари 2017 г.

the procrastination tag

It's been 84 years откакто Криси ме тагна, за да направя The Procrastination Tag. Човек би помислил, че след толкова дълго отлагане на този пост поне съм измислила достатъчно причини да отлагам четенето на книги, както и задълженията си и нещата, които искам да свърша. И това е вярно... ъм, донякъде. Макар че мога просто да напиша "всичко" и това ще е равностойно на нещата, които бих могла да изброя. Но все пак... (side note: не ме бива да тагвам хора, а и не знам кой го е правил вече, така че всеки, който има желание, може да се чувства отбелязан.)

⋆ интернет
Ако не друго, поне знам със сигурност, че това е основната причина да отлагам... абсолютно всичко. Ще се започне със социалните мрежи - да вляза във фейсбук, да прочета хиляда случайни статии, които ми попаднат там, да проверя новите постове на блогърите, които следя, както и новите песни и клипчета в youtube, да прекарам редовния половин час в пинтерест/тъмблр. А когато желанието ми да приключа с някоя задача (като например да пиша домашни или да уча) падне под нулата, стигам до безсмислени киузове в бъзфийд, stalk-ване на хора в туитър и аск.фм, гугълване на всевъзможни въпроси и часове, прекарани в уикипедия след това, и т.н., и т.н... след което се чудя кога пак е станало 3 през нощта.

basically, me in a picture
⋆ училище
Това звучи много нелогично, след като вече споменах интернет, но е факт, че училището заема доста голяма част от ежедневието ми. Понякога стоя до 3 не толкова за да си правя бъзфийд куизовете, колкото за да уча за някое контролно или изпитване. Това е и една от причините да съм в читателски застой в момента, както и да не съм толкова активна тук напоследък. Все си мисля как следващият пост ще ми отнеме минимум 3 часа и самата идея някак си ме отказва от това, като взема предвид колко много други неща имам да върша... Но засега донякъде успявам да балансирам нещата, за което много се радвам (макар че чета много малко, и то стихосбирки.)

⋆ социален живот и странични занимания
Излизането с приятели също отлага както ученето, така и другите неща, с които искам да се занимавам. Но пък това ми е едно от най-приятните неща за правене, а и не го правя кой знае колко често, така че то ми е най-малко проблематично. Тук попадат също и нещата, с които се занимавам извън училище, като сбирките и акциите на БМЧК и ходенето на английски (може да отбележите, че в случая отлагам важни неща в името на други важни неща, което все пак ми носи точки. Нали?)


⋆ хобита
Тук попадат четенето на книги, гледането на филми и сериали, diy stuff, писането, блогът и всичко останало, с което обичам да се занимавам, когато имам свободно време. Заради тези неща най-вече отлагам сън, но много често и учене. Имало е случаи, когато съм седяла по цели дни и нощи, за да завърша книга или за да гледам сериал (e.g. сезон на oitnb/htgawm за два дни; стоене до 4 часа заради "Вината в нашите звезди" или "Не пускай ножа", etc.) Нещата, които обичам да правя, са изключително важни за мен, и много често съм готова да зарежа всичките си задължения заради тях... поне за малко, де. Докато съвестта не започне да ме гризе.

⋆ за финал ще споделя склонността на Криси към безцелно седене и мислене за живота. При мен обаче се случва, когато много време съм правила едно и също нещо и имам нужда от малко почивка (имам навика и да заспивам в такова положение, но това си е друга история.) Също така съм супер неорганизирана и много често се мотая излишно. Така че ако някога се уговорим да се видим, чувствайте се свободни да дойдете с 10 минути по-късно, аз сигурно още няма да съм там... но времето е илюзия, нали знаете.

И така, мисля, че това са основните неща, заради които отлагам не само четенето на книги, но и всичко останало. Беше наистина интересно да изредя всички неща, с които общо взето се занимавам... но не е като да не съм знаела, че все пак съм изключително добра в отлагането на задължения. Освен това трябва да отбележа, че отлагам този пост от близо четири месеца, така че, Лин, май тук печеля. 😄


четвъртък, 9 февруари 2017 г.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.

тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя

и да се пречистя.

вторник, 31 януари 2017 г.

януари

януари
се опитва да разделя хората.
затрупва в снегове
душите им;
обвива с ледове
сърцата им
и прави от очите им снежинки,
а от ръцете - ледени висулки,
от чийто допир става още по-студено.

прогнозата днес:
стопля се.
навън е вече четири градуса,
но вътре в нас все още е под нулата.
(още за-мръзваме
още за-винаги)

януари не знае обаче,
че под дълбокия сняг във душите ни
е затрупал
семената любов,
които крием от толкова дълго,
боящи се техният пламък
да не ни изгори.
а когато ледът се топи
и оставя след себе си тънки вадички
на носталгия по подсигурената болка;
с тях потичат и нашите сълзи
на облекчение
и глуха тъга
по несигурното.

а аз стоя тук,
сред разтопения лед
и усещам как семето в мене покълва
и отново ми дава надежда,
че все пак мога
да превъзмогна зимата.
защото тази януарска любов -
събирателно на всички
предишни влюбвания,
е достатъчна да преживея
дори най-големия студ.

понеделник, 30 януари 2017 г.

movie monday: midnight in paris


Може би нямаше да открия новия си любим филм, ако не беше постът на Лияна с вдъхновяващи филми и книги, на който попаднах преди няколко седмици. Тъй като списъкът включваше няколко заглавия, които имат много специално място в сърцето ми, реших да дам шанс и на едно от онези, до които все още не се бях докосвала - а именно "Полунощ в Париж".

Филмът разкрива историята на Гил - успешен холивудски сценарист, стремящ се да стане писател, въпреки че среща трудности при написването на първия си роман. Той и годеницата му Инез отиват в Париж заедно с нейните родители, които са на бизнес пътуване. Гил се влюбва в града и иска да се премести там заедно с Инез, щом се оженят. Тя обаче не споделя желанието му, нито пък идеята, че двайсетте години на миналия век са били "златната ера" и че тогава градът е бил най-красив и пленителен. Но, разхождайки се по парижките улици малко преди полунощ, Гил намира път към най-съкровената си мечта - копнежа по миналото, като се пренася в 20-те. Там той се среща с Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали, Елиът, както и с една прекрасна млада жена... с чиято помощ малко по малко Гил започва да преоткрива себе си и да вижда по-ясно какво иска и какво е истински важно за него.

Още първите няколко кадъра от филма обещават едно незабравимо преживяване в най-романтичния град на света - аз лично се развълнувах още като видях Айфеловата кула, красивите сгради, светлите улици, хората... и всичко това на фона на приятната музика само в първите 2-3 минути от филма. Сюжетът ми хареса изключително много - не се съсредоточава само върху връзката на Гил и годеницата му, както обещава в началото. Вместо това се набляга върху себеопознаването на главния герой, върху пътя му към мечтите, които толкова дълго е отлагал, за да бленува по непреживяното. Иронията във филма е, че Гил стига до това заключение чак след като прекарва известно време именно в това мечтано минало. Тези сцени от филма бяха може би най-вълнуващи за мен - не съм се интересувала много от 20-те години на миналия век, но историята определено прикова вниманието ми към тях и ме зарази с усещането от изключителната им атмосфера. За това допринесоха и срещите на Гил с бележити писатели, поети, художници и режисьори от тогавашното време. За мен особено интересни като персонажи бяха Скот и Зелда Фицджералд, както и Ърнест Хемингуей, а сцената със Салвадор Дали дори успя да ме разсмее. Беше истински вълнуващо да се погледне върху историите на тези личности и тяхното време от гледната точка на нашето настояще - именно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха и с които наистина ще запомня филма.

I believe that love that is true and real creates a respite from death. All cowardice comes from not loving, or not loving well, which is the same thing.
Ernest Hemingway

Искаше ми се повече да се наблегне и на техните истории - смятам, че това би направило филма още по-интересен, но предвид неговата продължителност в действителност беше по-добре да се отдели най-много внимание на младата жена, с която Гил се среща. Адриана е красива, чаровна и интригуваща - не е изненадващо, че героят се увлича по нея. В сравнение с Инез в настоящето, която все повече се отдалечава от Гил, Адриана изглежда много по-привлекателна и близка до него - а и все пак тя е неизменна част от "златната ера" в неговите очи. Но с времето Гил осъзнава, че тази златна ера не е една и съща за хората от различните епохи. Всеки започва да копнее по миналото, когато губи надежда в собственото си настояще. Всеки донякъде счита времето си за скучно, защото е твърде познато. Поради тази причина много хора, подобно на Гил, смятат, че са родени в грешното време - но щяха ли да са на същото мнение, ако в действителност бяха родени във времето, по което бленуват? В "Полунощ в Париж" Уди Алън поставя акцент върху копнежа по едно непреживяно минало като начин да избягаш от настоящия си живот, като извинение да не преследваш мечтите си - а с това кара и нас, зрителите, да се замислим дали наистина сме щастливи от живота, който водим. Постепенно Гил също осъзнава това и започва да променя настоящето си така, че и там да се чувства щастлив и да се стреми към едно по-добро за него бъдеще. А това довежда до прекрасния финал на филма, за който не искам да издавам нищо, но въпреки това мога да кажа, че е един невероятен завършек на една още по-невероятна история.


The artist's job is not to succumb to despair, but to find an antidote for the emptiness of existence.
 Gertrude Stein

И не на последно място ще отбележа колко много ме вдъхнови този филм. Макар и изключително много да се впечатлих от сцените, в които Гил се пренасяше в 20-те години и се срещаше с всички онези интригуващи личности, истински се вдъхнових по-скоро от разходките му по парижките улици; от момента, когато си купува грамофонната плоча на Коул Портър или книгата на Адриана, която една парижанка му превежда; от всички сцени, в които на фона на музиката от прекрасния саундтрак имах възможността мислено да се разходя из този приказен град заедно с Гил и да се изгубя в него за час и половина - било то в настоящето, или през 20-те. И все пак това не е достатъчно да изразя колко вдъхновяващ и красив е този филм - той просто трябва да се изгледа. Затова го препоръчвам на всеки, който иска да избяга от собственото си настояще за малко, да се вдъхнови, да се пренесе в града на влюбените и да се влюби в него - а след това да се върне тук, в реалността, и да направи живота си истински красив, значим и запомнящ се, като заживее в собствената си златна ера.

source of the pictures: tumblr & imdb

петък, 27 януари 2017 г.

среднощно #3

Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.


сряда, 28 декември 2016 г.

16 неща, които научих през 2016

Не бях много активна през този festive месец, за което не съжалявам, защото далеч не бях в коледно настроение. Въпреки това празниците минаха чудесно за мен, а надявам се и за вас също. Бях най-добрият Дядо Коледа, получих плюшено куче (доближаваме се до истинското), както и магическа пръчка (която е толкова. яка. мерси, Теди), изревах си очите на Хари Потър и прекарах време със семейството си.
И сега съм тук, може би за последен път тази година, с поредния клиширан пост за нещата, които научих през изминалите 366 дни. Годината беше доста натоварена за мен, изпълнена със събития и промени - не всички положителни, разбира се. Започна доста обнадеждаващо, защото бях решила, че това ще е моето ново начало и за това време ще направя нещата, които отлагах през цялата 2015. Е, мога да кажа, че до голяма степен изпълних тази си цел - показателно за това е чувството ми на гордост, което изпитвам, докато чета резолюциите си от миналата година - успях да се изкарам от дупката, в която прекарах повече от година и половина, намерих много нови приятели, започнах да се интересувам от изключително много нови неща, които намирам за важни и полезни за мен и които ми помогнаха да стана по-пълноценна и щастлива. Сега мога да кажа, че съм щастлива и невероятно много се гордея с това, защото въпреки че годината беше трудна и на моменти ужасна (особено в световен мащаб), аз успях да опозная себе си по-добре и да науча страшно много неща, които ще се опитам да събера в 16 точки, за да ви покажа колко много съм пораснала. 😄




1. Хората са преходни. Ти си най-важният човек в живота ти и заслужаваш да се отнасяш към себе си като към такъв.
2. Не мисли толкова много за миналото и бъдещето. Няма как да промениш миналото, но можеш да изградиш едно хубаво бъдеще с нещата, които решиш да направиш точно в този момент. Затова се съсредоточавай повече върху "сега", отколкото върху "преди" и "след" и - е, carpe diem.
3. Има вдъхновение навсякъде. Всяко нещо може да се превърне в източник на мотивация и винаги можеш да намериш причина да станеш, да се усмихнеш и да продължиш напред.
4. Не си длъжна да изпълняваш очакванията на другите. Придържай се към собствените си нужди и желания и останалото няма да има значение.

5. Можеш да се възхищаваш на чуждите качества, без да поставяш своите собствени под въпрос. Работи повече върху това да оценяваш положителните качества у другите хора и да ги използваш като източник на вдъхновение, а не на съмнение и комплекси.
6. Хората винаги ще говорят, ще зяпат, ще се интересуват, ще клюкарят, ще разбират погрешно, ще обиждат и ще правят голямата работа от глупости - и това няма никакво значение.
7. Мислите определят реалността ти. Затова е важно да продължиш да се стараеш да мислиш позитивно и да се съсредоточаваш върху по-светлата страна на нещата.

8. Не се отказвай да преследваш мечтите си, когато знаеш, че истински желаеш това, към което се стремиш.
9. Няма плюс без минус. Не можеш да елиминираш отрицателните неща от живота си, но не е и нужно. Старай се да ги приемаш и оценяваш - колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-бързо ще преминат. Пък дори и те си имат плюсова страна - винаги оставят полезни уроци след себе си.
10. Имаш изключителни възможности и потенциал да промениш живота си във всеки един аспект, стига само да поискаш и да се постараеш.
11. Имаш право да се променяш постоянно - дори не си длъжна да си същия човек, който си била преди 15 минути. Позволи си да се променяш и развиваш; да научаваш нови неща. И никога не спирай да растеш.

12. Слушай сърцето си и интуицията си. Те никога няма да те излъжат и ще ти помогнат да изградиш щастието си.
13. Няма нужда да се плашиш от новите хора - те са потенциални нови приятели, с които можеш да си говориш за всичко и от които можеш да получиш толкова много неща.
14. Може все още да не си стигнала там, където искаш, но това е само мотивация да продължаваш напред.
15. Винаги отделяй време за нещата, които обичаш да правиш.
16. Имаш правото и нуждата да се обичаш и да се грижиш за себе си всеки ден. Ти си достатъчна. Винаги си достатъчна. Не забравяй това.



Пожелавам на себе си и на вас една прекрасна и изпълнена с уроци и щастливи мигове 2017. Продължавайте да растете, да се вдъхновявате, да се усмихвате, да творите и да изграждате щастието си. Бъдете упорити и всеотдайни, преследвайте мечтите и целите си и не забравяйте, че дори в края на най-мрачния тунел има светлина, към която да се стремите. 😊

събота, 3 декември 2016 г.

slightly blue christmas

source

увивам сърцето си в коледни лампички,
душата - в гирлянди сребристи и сини,
окичвам се с панделки, топки, звънчета
и топля се вътрешно - вече е зима:
наместо кръвта ми ме топлят отвътре
горещ шоколад, разтопени звезди,
а под елхата в сърцето ми снежно
събирам наивни по детски мечти.
светя цялата днес,
но нали е декември,
а декември е коледа,
щастие... мраз.
и украсите в мене,
цветни, изпълващи
с радост
са затрупани
отново от сняг.
студен, леден сняг -
той обгръща ме цяла,
няма място, в което го няма студът.
сърце, душа, кажете ми -
какво да направя?
зимата тук също значела смърт.
"мили дядо коледа, не искам -
пише моето сърце от страх, -
нищо, нищо. само пламъче,
за да мога пак да светя аз.
едничко пламъче ми трябва,
а със него
ще си отидат всички ледове."
то казва, и във този миг усещам
натрупаните в мене снегове,
изгарящи, изпепеляващо горещи,
прогарят дупка, пълна със любов.
отново свети бляскаво сърцето ми,
отново чувам звън, едничък зов
и виждам светлинките-сърчица,
които знам, че мога да достигна.
и сякаш пак е лято,
пак съм аз.
оглеждам се - ала навън е зима.
студено е.
а аз горя.
горя и чакам утре - 
да съм снежна,
да е студено, зимно,
но в леда
да търся още
моята надежда.


сряда, 16 ноември 2016 г.

ноември

source

01:07
отново чакам да изгрее слънцето,
а с всеки ден то идва все по-късно
и питам се - дали и него също
не го налягат студът и тъгата,
когато ни гледа отгоре -
забързани, мъртви, отчаяни.
по ноемврийски бездушни,
отишли си мнимо с листата,
отдавна изсъхнали вече,
пометени встрани от тротоара,
за да не пречат на нас,
призраците,
чийто живот са поддържали
цяла година.
(какво ли мислят те
за смисъла на собствения си живот?)
като хората
есента е красива
само в началото,
докато не осъзнаеш за
поредна година,
че тя е просто разноцветна смърт,
която ще си тръгне,
след като е разрушила всичко,
оставяйки една безкрайна дупка,
запълнена единствено от голи клони
и все по-избледнели спомени.
ноември е.
и става още по-студено.
дори и слънцето в небето
се отказва да ни топли.
пак умираме.
"е... сбогом, свят.
сърцето ми заспива зимен сън,
умът ми отлетял е пак на юг.
мечтите ми са вече сухи, гнили,
пометени във ъгълчето на душата ми,
за да не пречат, докато отново бързам
към всепоглъщащата зима.
сбогом, свят,
ще се видим напролет,
когато отново
всичко ще бъде наред",
си казваме
и това изречение
остава завинаги в бъдеще време.
какво пък...
пак ще чакам да изгрее слънцето,
а дотогава ще си мисля как
насред това глобално застудяване
по-скоро се нуждая да го видя
във нечии кехлибарени очи.


сряда, 19 октомври 2016 г.

your middle-of-the-week inspiration

Здравей. :)
Как се чувстваш днес? Как мина денят ти? Много ли беше натоварен или пък всичко мина добре и спокойно? Какво стана с онова нещо, за което се притесняваше? Обзалагам се, че е минало чудесно въпреки всичко. Но отдели ли малко време и за себе си, за нещата, които обичаш да правиш, и които те карат да се чувстваш по-спокоен? Успя ли да закусиш, или не ти остана време? И яде ли достатъчно изобщо? Видя ли се с любимите си хора? Каза ли им, че ги обичаш? Успя ли да поговориш с някого за онова нещо, което те тревожеше снощи, или пък за това, което тази сутрин те вдъхнови и те накара да излезеш от къщи с усмивка? Гледа ли залеза? Радваше ли се на шарените листа по земята, докато вървеше по улицата? А усмихна ли се на някой непознат? Засмя ли се поне веднъж? Обърна ли внимание на нещо, което друг път си подминавал? Зарадва ли се на нещо малко и наглед незначително? Вдъхнови ли те нещо или някой? А ти вдъхнови ли някого? Направи ли нечий ден малко по-красив? Направи ли своя ден красив? Живя ли днес?
Кажи ми.

Ще ти кажа и аз.
Денят ми беше дълъг, но всичко мина добре. В часа по биология гледах птиците през прозореца и им се радвах, че винаги летят заедно. Е, разбира се, все ще се намери по някоя и друга птичка, която да лети малко по-назад от останалите. Мислех си как ако бях птица и си имах свое ято, аз щях да съм тази разсеяна птичка отзад. Най-вероятно в крайна сметка щях да изгубя ятото и да се наложи да се оправям сама... което не би било изненадващо за никого, тъй като аз съм си постоянно отнесена и дезориентирана, и се разсейвам много лесно при най-малкото интересно нещо, което да привлече вниманието ми... докъде бях стигнала? А, да. Също много харесвам, когато слънцето залязва и се отразява в прозорците на блоковете отсреща, и се получават няколко мънички слънца. Още по-хубаво е когато малките слънца от близките прозорци се съберат и се получи едно малко по-голямо слънце. Красиво е. А пък днес и небето след залез беше лилаво. Макар че на мен ми харесва още повече, когато придобива онзи оранжево-лилав оттенък... и все пак, много хубав ден беше.
Надявам се и твоят да е бил красив и пълен с усмивки и птици, и малки слънца, и разговори с приятели, и мънички красиви неща, и вдъхновение. Ако пък се е случило нещо лошо или пък нещо не е минало така, както ти се е искало - няма проблем. И утре е ден. Четвъртък при това. Четвъртъците са особено хубави. Ще успееш да направиш това, което искаш. Ще изкараш хубава оценка на контролното, за което толкова много учи, ще се справиш и на онова изпитване, при мисълта за което те побиват тръпки. Ще говориш с онзи човек, който те кара да се усмихваш, но с когото се притесняваш да си кажеш повече от 2 думи. Ще споделиш с някого нещото, което те гризе отвътре и напира да излезе, но досега не си му давал възможността. Ще се справиш. С каквото и да е. Ти можеш и аз съм сигурна в това.

А сега лека нощ и до утре. И един съвет - събуди се с усмивка. Грижи се за себе си и върви по-бавно. Не гледай в земята. Вдигни глава, обърни се към света и се огледай наоколо. Това е животът ти.

събота, 8 октомври 2016 г.

the autumn book tag


От доста време не съм правила публикация на тема книги, което вероятно се дължи на факта, че напоследък просто не ми се чете. Затова реших, че сега е точното време за един доста интересен и тематичен таг - благодаря на Криси за възможността да го направя. :)

1. Кое е любимото ти нещо в есента?
Преходът. Промяната. Цветовете. Възможността да започнеш отначало. Вятърът. Дъждовните вечери, които стават все по-студени и по-студени. Есенните листа. Горещият шоколад. Дългите разходки с приятели, по време на които започваш да се чудиш защо никой още не е измислил шапка за нос. Чувството да се прибереш на топло вкъщи след дълъг ден. Цветовете на небето, особено онова лилаво-оранжево точно след залез. Всеки ден да минавам покрай дървото на ъгъла с жълтите листа, което никога не изглежда по един и същ начин. Отново вятърът и дъждът. И преходът.

2. Коя книга ти напомня за училищните дни?
Може би книгите от "Пърси Джаксън и боговете на Олимп" и "Героите на Олимп", защото ги четох точно през октомври преди около 3 години. Тогава през целия ден в училище си мислех за момента, когато ще се прибера вкъщи и ще си дочета съответната книга от поредицата. Освен това новите книги от "Героите на Олимп" излизаха по това време на годината. Така че да, точно тогава си бях обсебена.

3. Коя книга ти напомня на есента?
Есента е най-поетичният сезон, така че тук ще кажа всякаква поезия. И "Часът на чудовището" за някоя студена дъждовна нощ. И всичко на Маркъс Зюсак, защото писането му е поне толкова красиво, колкото нещата, споменати в 1.

4. Коя корица ти напомня за есента?
"Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли, както и "Възпламеняване" на Сюзан Колинс. Дали заради есенните цветове на корицата, или пък защото си спомням как я препрочитах в двора на училището седмица преди да излезе филмовата й адаптация, докато около мен беше пълно с листа и миришеше на есен... не знам. Но все още е една от любимите ми книги и към края на ноември винаги се сещам за нея.

5. Коя е любимата ти хорър или Хелоуин история?
Тук ще съм скучна и ще кажа, че изобщо не харесвам ужаси. Със сигурност някъде там има някоя история на ужасите, която ще ми бъде изключително интересна (макар че след това в продължение на месеци няма да мога да си я избия от главата), но хорърът просто никога не е бил моята чаша горещ шоколад.

6. Кой е любимият ти хорър или Хелоуин филм?
Не съм и от най-големите фенове на Хелоуин, затова и тук ще повторя отговора на предишния въпрос. Никога не съм проявявала кой знае какъв интерес към страшните филми (особено след периода на страшните истории в началното училище.) Затова и единственият филм с подобна тематика, за който мога да се сетя, че съм гледала, е Хелоуинтаун, хах.

7. Кое предстоящо издание на книга през есента очакваш?
Не съм особено запозната с предстоящите заглавия, но на няколко места прочетох, че се очаква тази есен да излезе продължението на "Гневът и зората". Не знам дали това е вярно, но много се надявам да е така, тъй като от доста време не съм чела YA и явно ми трябва продължение на някоя книга, за да се изкарам от reading slump-а. Иначе наскоро излезе "Няма да получите омразата ми" на Антоан Лейри, която ми изглежда изключително интересна и обмислям да я прочета в скоро време. (Въпреки че нямам голямо желание да си купувам книги в момента.)

8. Коя филмова премиера очаквате през есента?
О, доста са. Най-много се вълнувам за "Часът на чудовището", защото... ами Патрик Нес (!!!). Вече нямам търпение да го гледам - знам, че ще е много, много хубав. И че ще плача. Доста. Освен това съм много ентусиазирана за "Фантастични животни и къде да ги намерим", защото... ами Еди Редмейн и Дж. К. Роулинг. "Доктор Стрейндж" също (не само заради Бенедикт Къмбърбач.) Hype-ът покрай излизането на "Домът на мис Перигрин за чудати деца" също беше доста голям, макар че аз като човек, който не е чел книгата, не се вълнувах особено много. Въпреки това го гледах и останах доста доволна (не само заради Ейса Бътърфийлд.) И като стана дума за Ейса, чакам и "The Space Between Us", въпреки че неговата премиера е на 16.12, т.е. зимата. И все пак имам големи очаквания за филмите през есента и нямам търпение да ги гледам.

9. Кои три книги планираш да прочетеш тази есен?
"Вино от глухарчета" (знам, знам, в много подходящо време я чета), "Човекът в търсене на смисъл" и "Нощният цирк". Може би и "Няма да получите омразата ми", ако искам да си я купя. Но вероятно това няма да се случи, така че ще гледам просто да чета нещо. Пък поне за момента и това ми стига.


Source: Pinterest

понеделник, 3 октомври 2016 г.

favourite mean girls quotes

Basically every Karen quote.




And the Damian ones.




Then the relatable ones.




And the remarkable ones.







And, of course, the serious ones.





Happy Mean Girls Day.



Source: Tumblr