Показват се публикациите с етикет reviews. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет reviews. Показване на всички публикации

понеделник, 30 януари 2017 г.

movie monday: midnight in paris


Може би нямаше да открия новия си любим филм, ако не беше постът на Лияна с вдъхновяващи филми и книги, на който попаднах преди няколко седмици. Тъй като списъкът включваше няколко заглавия, които имат много специално място в сърцето ми, реших да дам шанс и на едно от онези, до които все още не се бях докосвала - а именно "Полунощ в Париж".

Филмът разкрива историята на Гил - успешен холивудски сценарист, стремящ се да стане писател, въпреки че среща трудности при написването на първия си роман. Той и годеницата му Инез отиват в Париж заедно с нейните родители, които са на бизнес пътуване. Гил се влюбва в града и иска да се премести там заедно с Инез, щом се оженят. Тя обаче не споделя желанието му, нито пък идеята, че двайсетте години на миналия век са били "златната ера" и че тогава градът е бил най-красив и пленителен. Но, разхождайки се по парижките улици малко преди полунощ, Гил намира път към най-съкровената си мечта - копнежа по миналото, като се пренася в 20-те. Там той се среща с Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали, Елиът, както и с една прекрасна млада жена... с чиято помощ малко по малко Гил започва да преоткрива себе си и да вижда по-ясно какво иска и какво е истински важно за него.

Още първите няколко кадъра от филма обещават едно незабравимо преживяване в най-романтичния град на света - аз лично се развълнувах още като видях Айфеловата кула, красивите сгради, светлите улици, хората... и всичко това на фона на приятната музика само в първите 2-3 минути от филма. Сюжетът ми хареса изключително много - не се съсредоточава само върху връзката на Гил и годеницата му, както обещава в началото. Вместо това се набляга върху себеопознаването на главния герой, върху пътя му към мечтите, които толкова дълго е отлагал, за да бленува по непреживяното. Иронията във филма е, че Гил стига до това заключение чак след като прекарва известно време именно в това мечтано минало. Тези сцени от филма бяха може би най-вълнуващи за мен - не съм се интересувала много от 20-те години на миналия век, но историята определено прикова вниманието ми към тях и ме зарази с усещането от изключителната им атмосфера. За това допринесоха и срещите на Гил с бележити писатели, поети, художници и режисьори от тогавашното време. За мен особено интересни като персонажи бяха Скот и Зелда Фицджералд, както и Ърнест Хемингуей, а сцената със Салвадор Дали дори успя да ме разсмее. Беше истински вълнуващо да се погледне върху историите на тези личности и тяхното време от гледната точка на нашето настояще - именно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха и с които наистина ще запомня филма.

I believe that love that is true and real creates a respite from death. All cowardice comes from not loving, or not loving well, which is the same thing.
Ernest Hemingway

Искаше ми се повече да се наблегне и на техните истории - смятам, че това би направило филма още по-интересен, но предвид неговата продължителност в действителност беше по-добре да се отдели най-много внимание на младата жена, с която Гил се среща. Адриана е красива, чаровна и интригуваща - не е изненадващо, че героят се увлича по нея. В сравнение с Инез в настоящето, която все повече се отдалечава от Гил, Адриана изглежда много по-привлекателна и близка до него - а и все пак тя е неизменна част от "златната ера" в неговите очи. Но с времето Гил осъзнава, че тази златна ера не е една и съща за хората от различните епохи. Всеки започва да копнее по миналото, когато губи надежда в собственото си настояще. Всеки донякъде счита времето си за скучно, защото е твърде познато. Поради тази причина много хора, подобно на Гил, смятат, че са родени в грешното време - но щяха ли да са на същото мнение, ако в действителност бяха родени във времето, по което бленуват? В "Полунощ в Париж" Уди Алън поставя акцент върху копнежа по едно непреживяно минало като начин да избягаш от настоящия си живот, като извинение да не преследваш мечтите си - а с това кара и нас, зрителите, да се замислим дали наистина сме щастливи от живота, който водим. Постепенно Гил също осъзнава това и започва да променя настоящето си така, че и там да се чувства щастлив и да се стреми към едно по-добро за него бъдеще. А това довежда до прекрасния финал на филма, за който не искам да издавам нищо, но въпреки това мога да кажа, че е един невероятен завършек на една още по-невероятна история.


The artist's job is not to succumb to despair, but to find an antidote for the emptiness of existence.
 Gertrude Stein

И не на последно място ще отбележа колко много ме вдъхнови този филм. Макар и изключително много да се впечатлих от сцените, в които Гил се пренасяше в 20-те години и се срещаше с всички онези интригуващи личности, истински се вдъхнових по-скоро от разходките му по парижките улици; от момента, когато си купува грамофонната плоча на Коул Портър или книгата на Адриана, която една парижанка му превежда; от всички сцени, в които на фона на музиката от прекрасния саундтрак имах възможността мислено да се разходя из този приказен град заедно с Гил и да се изгубя в него за час и половина - било то в настоящето, или през 20-те. И все пак това не е достатъчно да изразя колко вдъхновяващ и красив е този филм - той просто трябва да се изгледа. Затова го препоръчвам на всеки, който иска да избяга от собственото си настояще за малко, да се вдъхнови, да се пренесе в града на влюбените и да се влюби в него - а след това да се върне тук, в реалността, и да направи живота си истински красив, значим и запомнящ се, като заживее в собствената си златна ера.

source of the pictures: tumblr & imdb

неделя, 29 май 2016 г.

"И всичко стана луна" от Георги Господинов


От известно време книга не ме е докосвала по начина, по който сборникът с разкази "И всичко стана луна" успя да го направи. Към края на почти всеки разказ се налагаше да спра, за да осмисля какво точно съм прочела и защо ми е повлияло по този начин. В някои случаи стигах до отговор, а в други просто приемах, че това е всеизвестната способност на Георги Господинов да представя света в една малко по-различна светлина, да го разнищва и да показва малките и простички неща от ежедневието, които всъщност са най-красиви и значими. Да оставя у читателя онова топло чувство, от което те побиват тръпки, а пък очите ти се насълзяват. И нещата сякаш придобиват малко повече смисъл...

Едва видимо клюмване на главата, скръбна извивка на шията - поза на човек, когото напускат с всяка изминала секунда. И скръбта на напуснатия растеше със същата скорост, сантиметър по сантиметър и секунда след секунда. Сякаш не смее да се натъжи рязко, да вдигне шлюза на тъгата си, да пусне реките на плача, за да не оскърби от своя страна отиващото си. Или да не усили бягството му.

Всеки разказ е прекрасен по свой си начин, всеки има своето значимо място в сборника и съдържа голяма доза истина, представена невероятно красиво - неведнъж се връщах, за да си препрочитам някои изречения. Фаворитът ми безспорно е "Старецът и морето" - доста отдавна не бях плакала на книга, какво остава пък за разказ, толкова много. Определено най-сърцераздирателният разказ в сборника, тъжен по онзи красив начин, който ще ме кара да си го чета отново от време на време. Голямо впечатление ми направи и едноименният "И всичко стана луна", който със сигурност се нарежда и сред любимите ми разкази изобщо - прекрасни идея, история, стил, въобще всичко, което бих потърсила в един разказ. Историята за сирачето, което си търси баща, в "Обащиняване", както и тази за малко по-различната "Дъщеря", чийто баща е болен, също са изключително разтърсващи и ме оставиха без думи (което е и причината да не мога да ги опиша добре - те трябва просто да се прочетат.) Последната сватба на селяните от "Ритуалът", чаканата 40 години среща в "Пред хотел "България", планирането на едно самоубийство в един не-толкова-обикновен ден в "Do Not Disturb" - все докосващи истории, след които ми трябваше известно време, за да си събера мислите. Истории, които ще ви разчувстват и ще ви накарат да се замислите за това, което е важно, което носи смисъл в живота ви. За разминаването в "О, Хенри!", което съдържа в себе си повече любов, отколкото всяка среща. За живота и смъртта във "Фотография" и въпросът от коя страна на обектива се намираме всъщност. За обреченото търсене в "Да търсиш Карла в Лисабон", за ненамирането и осъзнаването въпреки всичко. За онези "8 минути и 19 секунди", с които разполагаме, след като Слънцето спре, за последните минути живот. За "Лицата от последните дни" преди края - за всички уморени, незабелязани, наблюдавани, пясъчни... За хората. За света около нас. За малките неща и посланията, които ни носят. За щастието, сервирано с голяма доза страдание. За нас.

Препоръчвам сборника на всеки, който търси нещо истинско. Вярно, може би някои разкази няма да ви "проговорят", но други ще ви докоснат и разчувстват изключително много. Аз поне знам със сигурност, че неведнъж ще се връщам към написаното от Георги Господинов, когато ми трябва мъничко смисъл. Преди всичко да стане луна.

Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си. ... Някога самотата беше по-концентрирана и по-малка, можеше да си я опитомяваш, да я галиш като котка. Сега вече не мога да се оправям с космическите размери.

понеделник, 18 април 2016 г.

'Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe' by Benjamin Alire Sáenz

Source

Нали се сещате за онези книги, които те карат да се чувстваш, сякаш си у дома, без значение къде се намираш? С всяка следваща страница се привързваш все повече и повече към героите, те се превръщат в твое семейство, а историята става неделима част от твоя собствен живот, дори за съвсем малко. А след последното изречение изпитваш не само носталгия и тъга, породени от факта, че книгата е свършила, но също и едно много топло чувство - чувството, че все пак не си сам, че някой те разбира.

Такава книга беше за мен 'Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe'. Историята се развива през 80-те години на миналия век и разкрива приятелството на Ари и Данте - двама мексиканци, живеещи в Америка. Аристотел е 15-годишно момче, затворено в себе си и без никакви приятели - или поне до деня, в който среща Данте при плувния басейн. След като го научава да плува, Данте става негов най-добър приятел. Те прекарват лятото заедно, разговарят, споделят интересите си и откриват тайните на Вселената - и, разбира се, тези на странния и изпълнен както с приключения, така и с премеждия объркан тийнейджърски живот.

I bet you could sometimes find all the mysteries of the universe in someone's hand.

Source
Историята е разкрита от името на Ари, което изключително много ме зарадва, тъй като успях максимално добре да го опозная и да се свържа с него. А това, което още повече ми хареса, беше лекият стил на писане - изреченията са кратки, думите са простички и книгата преспокойно може да бъде прочетена в оригинал. Точно това е начинът, по който един тийнейджър като Ари би разказал тази прекрасна история. Идеите, които съдържа книгата, са наистина сериозни и универсални за живота на всеки подрастващ - без значение от неговите пол, раса, сексуалност, националност и т.н., а същевременно са представени по простичък и лесен за разбиране начин така, че да бъдат оценени от всеки читател.

To be careful with people and with words was a rare and beautiful thing.

Source
Една от причините да обичам YA литературата (и особено тази книга) е, че подобни истории са изключително актуални и повечето тийнейджъри биха могли да открият голяма част от себе си в тях, като по този начин книгата би могла наистина да им помогне. Макар и сюжетът в "Аристотел и Данте" да не е кой знае колко сложен и изпълнен с динамика и напрежение, книгата предоставя житейския поглед на един подрастващ, неговите мисли, тревоги, нещата, които го ядосват или натъжават, чувствата, които изпитва и всичко, през което преминава, за да открие най-вече себе си. Освен това ставаме свидетели на невероятното приятелство, което споделят двамата главни герои. Връзката между Ари и Данте е прекрасна - просто няма начин да не се влюбиш в тях. Всеки от двамата е верен приятел, готов да направи всичко за другия; те се обичат и се подкрепят, каквото и да става. Приятелството между тях, развитието им като персонажи и лекият и реалистичен начин, по който са представени събитията, са част от нещата, които най-много харесах в книгата. Най-големият плюс на света за това, че LGBTQA+ героите и хората от цвят са такава важна част от историята, което, поне за мен, трябва да важи за повечето произведения в днешно време.

There are worse things in the world than a boy who likes to kiss other boys.

Обожавам героите в тази книга. Всеки от тях е толкова колоритен и интригуващ - всеки със своите тайни, мистерии, болка, щастие. Разбира се, най-близко до сърцето ми остана Аристотел - успях да се свържа с него до такава степен, че в един момент започнах да се чудя кои от мислите в главата ми са негови и кои - мои. Ари е един от героите, в които откривам достатъчно голяма част от себе си, за да мога да кажа, че наистина си приличаме. Аз съм Ари - това беше едно от нещата, които ми бяха оставили най-голямо впечатление след последната страница, и за това съм много, много благодарна. Винаги е хубаво да срещнеш герой, в чието лице виждаш един потенциален приятел (а може би дори сродна душа) и в реалния живот - за мен това беше Аристотел.

I renamed myself Ari.
If I switched the letter, my name was Air.
I thought it might be a great thing to be the air.
I could be something and nothing at the same time. I could be necessary and also invisible.

Source
Но потенциалният приятел в случая беше и Данте. Макар и да смятам, че с него далеч не си приличаме толкова, колкото с Ари, той ме зарадва дори още повече с присъствието си в тази книга. Данте обича да плува, да рисува, да чете поезия... освен това е луд по родителите си и мрази да носи обувки. Той е толкова интересен персонаж - изключително честен, широко скроен, лоялен и добър приятел. Приятелят, от който всеки се нуждае в живота си. Прекрасният, невероятен Данте. Наистина няма дума, която да го опише достатъчно точно с всичките му хубави и не чак толкова хубави качества. (Но пък има ли такава дума за когото и да било?)

And it seemed to me that Dante's face was a map of the world. A world without any darkness.
Wow, a world without darkness. How beautiful was that?


Не мога да не спомена и основните второстепенни герои, а именно родителите на двете момчета. Обичам както родителите на Ари, така и тези на Данте - толкова подкрепящи и отзивчиви персонажи, готови на всичко за децата си. А поне за мен беше изключително важно и качеството им да проявяват разбиране и да приемат хората такива, каквито са - което е рядко срещано в съвременното ни общество, пък какво остава за времето преди 30 години. Това тяхно отношение изключително много ме изненада и ме остави с много добро впечатление.

'Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe' се превърна в една от любимите ми YA книги доста преди да прочета последното изречение. Тя предоставя на читателя удивителна история с прекрасни персонажи, която въпреки сериозните идеи и въпроси, които поставя, се чете лесно и не отнема много време. Но, предупреждавам - тази книга ще ви накара да изпитате неща. С нея ще се усмихвате, ще плачете, ще се ядосвате, ще преживявате. Ще свърши твърде бързо и ще искате още. Може би точно това харесах най-много в историята. Тя те кара да мислиш и да чувстваш. Изключително много.

And you can't always control the things you do when you're feeling too much.

вторник, 5 април 2016 г.

"Играч първи, приготви се" от Ърнест Клайн


Годината е 2044, а животът на по-голямата част от хората минава в ОАЗИС - виртуална реалност, в която всеки може да бъде какъвто поиска. Някъде в играта създателят й Джеймс Холидей е скрил така нареченето "великденско яйце", като преди да умре е завещал цялото си състояние на този, който успее да разгадае пъзела и да премине през портите, водещи до яйцето. С обявяването на голямата игра започва и ловът за великденското яйце - хора от цял свят прекарват години наред в проучвания и търсене на следи, които да им донесат богатство и мощ. Но в продължение на пет години никой не успява да открие нищо съществено - поне докато Уейд Уотс не намира първия ключ към загадката. Хората отново започват да проявяват интерес към Лова. Самостоятелни ловци, големи кланове и компании, готови да убият за наградата, отново се впускат в играта. А междувременно тя се превръща в ожесточена надпревара на живот и смърт, която изисква да загърбиш истинския свят и да се впуснеш във виртуалната реалност и в музиката, филмите, телевизионните сериали, книгите и видеоигрите от края на ХХ век. В свят, в който животът се развива предимно онлайн, всеки ловец е готов на всичко, за да се добере до яйцето на Холидей. Уейд е един от тези заклети ловци, оставил зад гърба си тежко детство, в което единствена опора за него е била именно попкултурата от 80-те - и най-вече видеоигрите. Но ще успее ли той да стигне до така желаната победа и какво ще спечели (или пък загуби) по пътя?

Source

"Играч първи, приготви се" не е обикновена книга, затова за нея не може да се говори по обикновен начин. Ще започна с това, че романът е написан невероятно увлекателно. Историята е разкрита по толкова уникален начин, че надпреварата в търсенето на Яйцето не успя да загуби вниманието ми дори за минута. Единственият ми проблем беше с някои диалози, които според мен не бяха особено реалистични и добре изградени, но всичко останало намирам за прекрасно написано. Така е още от самото начало - Ърнест Клайн има своя специфичен начин на писане, с помощта на който успява да задържи вниманието на читателя и да го провокира да се поинтересува повече от нещата, които интересуват самия него. А книгата е изпълнена с подобни препратки към филмите, видеоигрите, книгите и музиката на 80-те години - те присъстват буквално на всяка страница. (Ето тук са събрани всички препратки, споменати в книгата. Мисля, че това е доста полезно, тъй като аз още докато четях си набелязах няколко филма, които трябва да гледам.) Преди да започна да чета "Играч първи" смятах, че ще е доста натоварващо, тъй като последното, за което ми се четеше, бяха скучни факти. Трябва да призная, че това беше абсолютно погрешно - всички факти и препратки в книгата са поднесени по възможно най-увлекателния начин, така че максимално да обогатят историята и да допринесат към атмосферата, събрала минало и бъдеще в едно. Според мен това е и една от причините светът да е толкова добре изграден. Много ми хареса начинът, по който е представено бъдещето на планетата ни, още повече при положение, че става дума за период след по-малко от 30 години.
Source
Светът е в криза, навсякъде царят бедност, глад и недостиг на изкопаеми и източници на енергия, а населението предпочита да загърби реалността и да се потопи в ОАЗИС. Виртуалният свят на играта е изграден по изключително интересен начин и лично на мен ми беше много приятно да го опознавам заедно с Уейд. Освен това състезанието за намиране на Великденското яйце е много добре измислено и е разбираемо защо в продължение на години не е имало никакъв напредък. Затова именно търсенето и откриването на ключовете и портите беше най-интересно за мен. Мисля, че за всеки читател ще е любопитно къде са скрити следите на Холидей, водещи към Яйцето, докато едновременно с това авторът разкрива пред него животът на Уейд в реалността, отношенията с приятелите му и останалите състезатели, както и интересни факти, свързани с попкултурата. А макар и надпреварата да се развива във витуална реалност, появяваща се повече от две десетилетия след настоящата година, трябва да се отбележи, че идеята за подобно състезание е доста актуална. Точно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха в книгата - действието се развива в бъдещето, има хиляди препратки към миналото, а историята е толкова подходяща за настоящето, в което живеем.

Source
Героите в "Играч първи" особено много допринесоха за интереса ми към историята. Харесах Уейд още в началото - той е прекрасен разказвач, а освен това до голяма степен успях да се свържа с него и да намеря общи неща помежду ни. (Като например момента, в който казва, че една от любимите му функции е да изключва звука на съучениците си, като най-хубавата част е, че те виждат, че ги изключва, и не могат да направят нищо по въпроса. Не ви ли звучи като мен?) Уейд е възможно най-подходящият главен герой за книга с подобен сюжет - той е изключително умен, притежава богата обща култура, а с напредването на действието ставаме свидетели и на изграждането му като личност, която може да комуникира с хората и в реалния свят. Именно тук се появява и образът на Арт3мида, който невероятно много харесах. Уейд е влюбен в нея още преди запознанството им и трябва да призная, че наистина има за какво. Арт3мида е от самостоятелните сериозни ловци, също като Уейд има изключително широки познания в областта на попкултурата от 80-те, има блог (!), в който пише по теми, свързани с Лова и интересите на Холидей. Арти е един много добре изграден, силен, амбициозен и упорит женски персонаж. Останах много доволна от нея, а "Просто съм неутрално хаотична, сладурче" официално е новото ми мото. Колкото до следващия герой, Аех, той ме привлече още с появата си, а към края категорично се превърна в любимия ми герой от книгата. Той е както много добър и подкрепящ приятел, така и умен, съобразителен и устремен играч с богата обща култура и сериозно намерение да спечели състезанието. Няма да издавам много за него, но ще кажа, че след края на книгата (който според мен дойде твърде бързо и неочаквано) единствената мисъл в главата ми беше: "Дано има продължение, трябва ми още от Аех." Разбира се, изключително важни са персонажите на Соренто и Шестиците, които работят за ИОИ - компания, която чрез измама се опитва да достигне до наградата. Подобна книга не може без злодей, а в случая тези герои идеално допринасяха към сюжета, караха ме да ги мразя и до голяма степен да се страхувам, че накрая те ще намерят Яйцето първи. Но може би точно в напрежението се крие една от най-големите привилегии на книгата - историята не те оставя на мира и непрекъснато се питаш дали наистина ще свърши така, както очакваш.

Source

С добре изградения си реален и виртуален свят, с увлекателния начин на писане и прекрасните герои, в които всеки би могъл да припознае част от себе си, "Играч първи, приготви се" е книга, предназначена не само за геймъри. Въпреки многото препратки към компютърни игри и приложения, както и аркадни и видеоигри, които не всеки (като мен) би могъл да разбере, книгата е подходяща за всеки човек, който някога е откривал страстта си в лицето на филм, книга, телевизионен сериал, песен, видеоигра - изобщо в нещо, което е било наистина важно за него и е бил готов на всичко, за да го отстоява.

сряда, 9 март 2016 г.

"Стъкленият меч" от Виктория Айвярд

Ревю на "Алена кралица" тук.
Ревюто съдържа спойлери за сюжета на двете книги, като тези за "Стъкленият меч" са обозначени с предупреждение за спойлер в началото и в края.


В Норта хората са разделени според кръвта си - човек е или от незначителните Червени, или от елитните Сребърни. Работата с хора като Мер Бароу е, че те са и двете едновременно. Кръвта им е червена, но въпреки това притежават способности като тези на Сребърните, дори са по-силни от тях. След като новият крал обявява Мер за измамница, тя се превръща в най-издирвания човек в страната. Но мълниеносното момиче трябва да открие останалите от своя вид, да ги обучи и да ги обедини в бунта срещу кралското семейство. Това значи да пожертва невероятно много животи, както на Червени, така и на Сребърни, да се превърне в подобие на чудовището, което най-много мрази и от което се опитва да избяга. Но това не спира Мер и останалите по пътя към организираната борба, революцията и - кой знае - може би свободата и равенството.

Последния път, когато ме видяха, не можех да се контролирам. Бях хваната като в капан - слаба, объркана. Сега съм ранена, опитваща се да се съвзема от натъртванията и предателствата, но знам каква съм и какво трябва да направя.

Очаквах тази книга с невероятно нетърпение, подобно на останалите блогъри, фенове на YA литературата. Трябва да призная, че Теди я прочете преди мен и ми спойлна някои изключително важни неща, но въпреки това книгата ме изненада на доста места от сюжета. Както при първата част, тук също проточих началото. Някак си се бях отдалечила от света в книгата и тя не успя да грабне вниманието ми през първите 100-200 страници. След това обаче действието започна да се развива по доста по-интересен начин, който привлече вниманието ми и не ме остави в продължение на няколко дни. Стилът на писане всъщност не е кой знае какво, но въпреки това успя да ме завладее и да ме приобщи към историята. Отделих си доста по-малко цитати в сравнение с първата книга (което се дължи основно на отношението ми към Мер, за което ще си поговорим след малко), но въпреки това смятам, че "Стъкленият меч" е написана по много подходящ и достъпен начин. Освен това в тази книга успях да разбера и оценя самото изграждане на антиутопичния свят доста по-добре, като се има предвид това, че спомените ми, свързани с местата от първата книга, бяха само бегли. Тук обаче се ориентирах по-добре, което си е постижение за мен предвид ужасните ми способности в тази област.

Обикновено при мен стилът на писане е най-важното нещо в една книга, но в антиутопии като поредицата на Айвярд сюжетът има наистина голяма тежест. В "Стъкленият меч" отново са налице обратите, характерни за писателката, която до последната страница защитава твърдението, изписано на българската корица - а именно "Всеки може да предаде всеки". Поне за мен беше изключително интересно да не мога да се доверя напълно на никого от персонажите, защото всеки момент очаквах той да се окаже предател и да обърка събитията още повече. Изборите, които правеха героите, на моменти бяха доста странни и нелогични за мен, но в крайна сметка успях да оценя сюжета на книгата, колкото и да ме изнервяше понякога. Особено много ми харесаха последните стотина страници, когато най-после успях да се приобщя към историята, непрекъснато бях в напрежение, исках възможно най-бързо да разбера как ще завърши всичко, а на финала дори си разраних устните (макар че донякъде знаех какво ще се случи.) Обичам, когато книгите свършват така, че да затворя и последната страница с усмивка и сълзи в очите. В това отношение финалът на "Стъкленият меч" просто не можеше да е по-добър и подходящ!

...а аз не съм нищо, освен една-единствена мълния в чернотата на самотна буря.
Ако съм меч, то аз съм меч, направен от стъкло, и чувствам как започвам да се разбивам.

Може би обаче това, което ми направи най-голямо впечатление в продължението на "Алена кралица", са героите, които Виктория Айвярд е изградила по един наистина забележителен начин. Обикновено когато чета книга, в която се разказва от гледната точка на един определен герой, авторът изгражда персонажа така, че да се хареса на читателя и действията, мислите, изборите му да бъдат одобрени от него. Този път е точно обратното - аз напълно откровено намразих Мер и нерядко се случваше да искам да хвърля книгата срещу стената точно заради нея. Мълниеносното момиче е един наистина сложен персонаж и макар донякъде да я разбирах в първата книга, тук тя изгуби почти всичките ми симпатии. В началото все пак я приемах, но по-нататък тя се доказа като абсолютна егоистка, която непрекъснато се превъзнася, търси си оправдания за всичко и не може ясно и точно да определи целите и приоритетите си. За съжаление така и не я разбрах напълно, но пък ми хареса, че Камерън, Фарли и Кал споделят мнението ми за нея поне донякъде. Оценявам смелостта и отдадеността на Мер, но в известна степен за мен тя е едно твърде объркано и заблудено момиче, което често си мисли, че светът се върти около нея и винаги тя е в центъра на всичко. Това, което беше още по-объркващо за мен след последната страница и кратко премисляне на всичко прочетено, бе, че всъщност антипатията ми към Мер е едно от нещата, които най-много ми харесаха в тази книга. Беше едно различно преживяване за мен да намразя главния герой в книга, която наистина харесвам.

Има и по-лоши неща от болката, госпожице Бароу.

За сметка на невероятно дразнещите поведение и постъпки на Мер, в "Стъкленият меч" успях да харесам почти всички останали герои. От Кал останах много по-доволна в сравнение с първата книга (макар че, както вероятно се досещате, смятам, че е напълно неподходящ за Мер), но някак си нещо в него не ми достига, за да кажа, че е сред любимите ми герои. Имам чувството, че все още не сме получили шанса да го опознаем възможно най-добре, и очаквам това да се случи по-нататък. Килорн обаче много ме впечатли с постъпките си в тази книга, затова със сигурност е един от любимите ми персонажи в поредицата. В ревюто на "Алена кралица" споменах, че в продължението й ми се иска да опозная по-добре и Гиза и Еванджелин, но тъй като това не се случи, се надявам все пак да участват повече по-нататък, понеже смятам, че са две много важни героини. Разбира се, не мога да не отбележа и новите второстепенни герои, които също доста ми допаднаха. Обичам Камерън и за мен точно тя е персонажът, нужен за подобна антиутопия - дръзка, борбена и упорита. Останалите новокръвни като Нани, Гарет, Ейда, а също и Джон (?) също ме изненадаха приятно, бяха много силна част от сюжета и заслужаваха малко повече внимание. Спойлер! Появата на Джон на финала беше доста изненадваща и наистина нямам търпение да разбера повече за него, след като поне за мен той остана най-голямата въпросителна в цялата книга. Край на спойлера!
Не мога да не спомена и един от любимите ми злодеи - а именно Мейвън, който в началото на книгата уби всичките ми симпатии и ме отблъсна дори повече от Мер. Въпреки това оценявам присъствието му като отрицателен герои в "Стъкленият меч". Разбирам това, което направи на финала, и дори го подкрепям донякъде, така че мога да кажа, че накрая все пак отново успях да го харесам като персонаж. А може би не е само това и все още тая някаква надежда дълбоко в себе си той да открие, че е далеч по-добър и да се промени отново. Но пък това са си само надежди на този етап.

Както и да е, черешката на тортата без съмнение бяха Фарли и Шейд - влюбих се и в двамата. Прекрасно изградени герои, с които успях да се свържа и смятам, че това са най-добрите персонажи в двете книги досега. Особено Фарли със своята смелост, отдаденост, себеотрицание и непоколебимост. В "Стъкленият меч" получаваме малко повече информация за нейното минало и за семейството й, което също беше от голяма полза при изграждането на образа й. Фарли със сигурност е един от най-любимите ми женски персонажи изобщо, мога да я сравнявам единствено с Катнис и се надявам нещата да се развият възможно най-добре за нея. А Шейд беше перфектният брат за Мер, не бих могла да очаквам нещо повече от него, тъй като наистина много ми хареса. Спойлер! Той и Фарли са невероятна двойка, на която трябваше да се обърне много, много повече внимание (но нали историята се разказва от гледната точка на Мер, така че.) Както и да е, със сигурност влизат в списъка ми с любими двойки. А със смъртта на Шейд Виктория Айвярд най-после успя да ме разплаче - знаех, че ще се случи, и го очаквах във всеки един момент, но когато стигнах до тази част просто ми дойде в повече. А начинът, по който Фарли реагира след това, само разби сърцето ми допълнително, като едновременно с това ме накара да я заобичам още повече. Това беше може би най-разтърсващата част от книгата за мен (заедно с частта с убитото бебе, срещата с Камерън и, разбира се, финалът), което е и една от причините за яда ми към Мер, когато каза, че милостта на Кал е погубила брат й. Край на спойлера!

В крайна сметка мога да кажа, че останах доволна от "Стъкленият меч", макар че имах малко по-големи очаквания към продължението на "Алена кралица". Основният недостатък за мен беше именно главната героиня Мер, но ако трябва да оценя книгата напълно обективно, ще призная, че има много други далеч по-добре изградени герои, с които успях да се свържа и които наистина харесвам. Освен това сюжетът е интересен и непредсказуем - точно това, от което се нуждае една добра антиутопия. Оцених книгата с 4/5 звезди, защото можеше да е и по-добра, но въпреки това ми хареса и с нетърпение ще чакам продължението на тази история.

Снимки: Pinterest & Tumblr

сряда, 20 януари 2016 г.

"Алена кралица" от Виктория Айвярд


Хората в антиутопичния свят на Норта са разделени според цвета на кръвта си - Сребърните са елитните и авторитетни личности със свръхестествени способности, а Червените представляват простолюдието, обречено да живее в робство на по-висшите от тях. През целия си живот Мер Бароу е била убедена в произхода си на Червена - тя е типична крадла без добро образование, работа и бъдеще, която се е примирила с идеята, че ще замине на война. Но след една случайна, странна и животопроменяща среща, Мер е назначена да прислужва в двореца, където по още една странна случайност тя разбира, че също като Сребърните притежава тайнствена и необикновена способност. След това откритие момичето е принудено да остане да живее в двореца, за да поддържа илюзията за живота си в името на запазването на досегашния ред в страната. Но опасностите, застрашаващи кралския двор, не се крият само отвън в лицето на бунтовническото общество - те са и вътре в двореца. В историята се преплитат интриги и непредсказуеми обрати, а властта, сигурността и доверието са под въпрос, тъй като всеки може да предаде всеки.

Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.

Прочетох "Алена кралица" преди около седмица и оттогава основните ми въпроси, свързани с нея са "Защо, по дяволите, свърши така?" и "Кога ще излезе следващата?". Трябва да призная, че в началото книгата не успя съвсем да ме грабне и й отне около стотина страници, за да привлече интереса ми и да го задържи до последното изречение. Светът, макар и създаден по типичния за антиутопиите начин, е много добре изграден и описан. Това вероятно се дължи на начина на писане на Виктория Айвярд - простичък, но завладяващ. Много харесвам книги, написани така, че да се почувстваш като свидетел на всичко случващо се, сякаш можеш отблизо да огледаш и да си представиш всеки описан детайл - за мен "Алена кралица" беше една от тези книги, което е и основната причина да я харесвам. 

Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Като сюжет отначало беше леко монотонна - това е и причината да проточа началото, но след това наистина не можех да я оставя. Изпълнена е с обрати, постоянно се случва нещо объркващо и коренно различно от онова, което до този момент си смятал за факт. Събитията непрекъснато се променят - постоянно се намираш в разгара на една война, зад която стоят интриги, лъжи, коварство и предателства. Любовният триъгълник (или по-скоро четириъгълник) според мен също е много добре изграден и вместен между събитията. Обикновено не съм фенка на подобни любовни фигури?, но в случая не се наблягаше чак толкова на отношенията между героите - тази част от историята остана на заден план, като едновременно с това чудесно допринесе за нарастващото напрежение и засилващия се у мен интерес.

Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото.

Към всеки от героите изпитвам смесени чувства, тъй като никой от тях не успя да ме спечели напълно на своя страна. Мер, от чието име се разказва историята, на моменти наистина много ме дразнеше - не само с постъпките си, но и с начина си на мислене. И все пак тя е много силна и всеотдайна героиня, която въпреки обстоятелствата, в които попада, се държи човешки и не спира да се бори. Харесвах Кал в началото, но след това останах с впечатлението, че е поредният клиширан образ на перфектния принц престолонаследник. С приближаването на края обаче той отново успя да си спечели положителното ми мнение. Що се отнася до Мейвън, неговият образ много ми хареса, дори след края (леле, този край.) Мисля, че писателката е изградила личността му много добре - той е сладък, мил, почти перфектен, но в него има и нещо гнило. Усетих това малко след появата му, но въпреки това запазих мнението си за него през цялото време, а и сега съм изпълнена с надежда за един осъзнал се и по-различен Мейвън в следващите книги. Второстепенните герои като Килорн, Фарли, Гиза, Джулиан и Еванджелин, от друга страна, ме оставиха с много добро впечатление, като първите трима спечелиха всичките ми симпатии. Килорн за мен е най-подходящ за Мер - той притежава много голяма част от качествата, които търся у мъжките персонажи като смелост, всеотдайност, упоритост и независимост. Фарли пък е една от най-силните и борбени женски героини, за които съм чела. Обичам Гиза и много искам да разбера повече за нея и за това, което й се случва по-нататък, защото тя просто не присъстваше достатъчно. Джулиан е много важен за книгата и развитието на Мер като личност и ме остави с доста добро впечатление, макар че все пак очаквам да се окаже, че в него има нещо нередно. Колкото до Еванджелин, тя е героинята, която обичам да мразя - за нея също имам големи надежди. Наистина харесвам повечето второстепенни герои, но имам чувството, че техните собствени истории не бяха достатъчно развити в хода на книгата, така че очаквам да ги опозная по-добре в останалата част от поредицата (особено Гиза.)

Това е въпрос на живот и смърт. Не играя за трон или корона, или принц. Изобщо не играя. Аз съм различна.


След прочитането на книгата вече не съм изненадана защо спечели наградата на Goodreads за най-добра дебютна книга през изминалата година. Подходяща е за почитатели на "Игрите на глада", "Изборът" и "Дивергенти", и изобщо за хора, които харесват съвременни дистопии, пълни с обрати и интриги. "Алена кралица" ще ви остави без дъх и изпълнени с въпроси, ще ви накара да прелиствате страниците, за да разберете по-бързо какво се случва на края. След това вероятно мъничко ще съжалявате (понеже, отново, краят), но книгата е просто невероятна и страхотна, и уникална, затова напълно ще си струват сълзите, яда и нестихващото желание за още.
(Във връзка с това, според GR втората книга излиза в началото на февруари, така че силно се надявам скоро да е достъпна и за българските читатели, защото очевидно имаме огромна нужда от това.)

Снимки: tumblr

сряда, 6 януари 2016 г.

"Ние, останалите, просто живеем тук" от Патрик Нес


(mental health issues)

"Ние, останалите, просто живеем тук" не случайно носи това заглавие. Това не е книга за супергерои, които спасяват света от странни същества, опитващи се да го превземат - това е книга за обикновените хора, които стоят встрани от подобни събития и се опитват просто да живеят и да бъдат доволни от съществуването си.
Мисля, че вече достатъчно говорих за любовта си към Патрик Нес и към всичко негово, което съм чела. Начинът, по който той пише и описва събитията не само в тази, но и в останалите си книги, е толкова специфичен и пленяващ - може би затова го харесвам толкова много. В "Ние, останалите" е представен животът на група тийнейждъри в последната им година от гимназията. Те се опитват да изяснят проблемите си и просто да продължат да живеят. Част от техния свят са така наречените "избрани" деца, които от години се бият с мистични същества, застрашаващи живота на човечеството. В хода на книгата въпросните деца са изправени пред Безсмъртните, които искат да превземат планетата. Но всички тези събития само бегло засягат главните герои в книгата, освен това са описани с по няколко изречения в началото на всяка глава. За мен това беше едно от нещата, които най-много харесах - не се набляга на фантастичния разказ, а на историята на хората, които стоят на страна от него. Невинаги е важно да си героят, който спасява света - понякога можеш да си по-различен герой; герой, който спасява себе си.

Друго от по-важните неща, които ми харесаха, беше, че в книгата са засегнати много от проблемите, с които може да се сблъска група обикновени, несупергероични тийнейждъри в съвременния свят - и това не са само семейните проблеми и взаимоотношенията. Психичните заболявания (анорексия, обсесивно-компулсивно разстройство, тревожно разстройство), суицидните мисли и въпросите, свързани с LGBTQA+ общността рядко са толкова добре представени в книгите, на които попадам. Но в случая имаме петима странни и объркани герои, всеки със собствените си проблеми, изправени пред трудностите на обикновения живот, на превъзмогването на препятствията по пътя и оцеляването. Проследяват се мислите на разказвача Майк, който страда от ОКР, но въпреки плашещите серии, в които попада, успява да намери начин да се справи, да постигне нещата, от които се страхува, и да повярва в себе си. Сестра му Мел, достигала ръба на смъртта вследствие на хранително разстройство, пък е достатъчно силна, за да продължи напред и да се бори с анорексията. Хена, тъмнокожа финландка, въпреки всичките си тревоги успява да отстоява себе си и своето мнение, дори и пред родителите си. Джаред, който е 1/4 бог на котките (да, знам) и 3/4 евреин, успява да признае открито чувствата към приятеля си въпреки всичко, а Нейтън, почти напълно непознат, все пак намира приятели и се приема такъв, какъвто е. Успях да открия част от себе си у героите. Всички те се подкрепят и си помагат независимо от обстоятелствата - още една от причините, поради които обичам всеки един от тях (също и Мередит, по-малката сестра на Майк и Мел, която е слънчице.)
"Ние, останалите" е различна. Хубаво е, когато откривам книги, в които толкова истински проблеми се разглеждат по толкова истински начин. Тя ме научи, че няма проблем без решение, че въпреки всички трудности винаги можеш да продължиш напред и да постигнеш всичко. Патрик Нес ни показва един отрязък от живота на обикновения човек на фона на всичко фантастично и героично, което се случва в книгата. Защото макар и да не си от избраните, дори и да не си герой, има причина ти да си тук. Имаш някаква цел, ти си важен. Има хора, които те обичат и винаги ще бъдат до теб. Има нещо, заради което си струва да живееш.

четвъртък, 17 декември 2015 г.

"Освен този живот" от Патрик Нес


През последните три дни не можах да оставя "Освен този живот". Започнах да чета книгата без да знам за какво точно се разказва, не бях чела нищо повече от анотацията, която ме остави с впечатлението, че се говори за живота на едно момче след неговата смърт. Само че в един момент се оказа, че не е точно така. И тогава всяко изречение започна да ме изненадва все повече и повече, подчертавах си цитати през няколко страници и в крайна сметка прекарах тези дни почти само в четене.

Книгата започва със смъртта на Сет, който се дави в океана, близо до плажа в малкото градче, където живее. Но историята на момчето не свършва със смъртта му. Той се събужда гол, целият в синини и някакви странни бинтове, страшно жаден, легнал на улицата пред къщата, в която със семейството му са живели преди да се преместят от Англия в Америка. Сет няма представа защо се намира там и какво се предполага да прави при положение, че всичко около него изглежда абсолютно изоставено. Сякаш е в ада. Само че не е. Това къде е всъщност и какво изобщо трябва да прави?

Ще започна с това, че от първата глава на първата книга на Нес, която прочетох, го смятам за гений. От тогава е и един от любимите ми писатели (и тук отново ще кажа колко много се радвам, че получих шанса да се срещна с него миналата седмица.) Неговият стил е точно стилът, който най-много харесвам - често речта е накъсана и понякога прекъсва изречението по средата, което още повече засилва напрежението. Героите са малко, повечето от тях реално не присъстват в развитието на действието, но са представени чрез спомените и, също като действащите герои, са много добре изградени. Моментите, в които се водят разговори, както и по-напрегнатите части, изпълнени с действие, са балансирани идеално, така че книгата трудно ще отегчи някого. "Освен този живот" е пълна с обрати, непредсказуема е и през цялото време ме държа в напрежение, като постоянно ме караше да се питам какво ще стане по-нататък (като все пак не можах да позная.)

Но където и да съм, какъвто и да е този свят, налага се да съм сигурна, че аз съм аз и че съм реална. Познавай себе си и продължавай напред с танцова стъпка. Ако те заболи, когато се удариш в нещо, болката също ще бъде истинска.
  
Книгата развива една съвсем различна теория не само за живота след смъртта, но и за реалния живот. В историята предишният живот на Сет се преплита със сегашния, реалното се сблъсква с виртуалното, появява се въпросът какво изобщо е представлявал животът на момчето досега, как функционира всичко това, какво му се е случило. Истинска ли е представата ни за времето, което прекарваме на тази земя, или това е просто някаква виртуална измислица, в която хората са се потопили след като са унищожили собствения си свят? Какво ще стане, ако не умрем "както трябва" и станем причина за грешка в тази виртуална програма? Какво ще стане, ако изведнъж се събудим от съня, който сме смятали за истинския си живот, и осъзнаем каква е реалността? Какво ще стане, ако въпросната реалност се окаже просто едно пусто и изоставено от хората място? Има ли нещо повече от това, съществува ли нещо освен този живот, реално ли е, или и то е плод на някакъв абсурден проект за изкривяване на истината? Какво всъщност е реалното...?

-О, не, не, съвсем реално си беше! - отвръща момичето. - Ние живяхме онзи живот; бяхме там, в него. Ако ти се случи нещо и ти стиснеш зъби и го преживееш, ако го издържиш, независимо че повече от всичко ти се иска да избягаш - на това аз му викам шибана реалност!

"Освен този живот" е пълна с въпроси, като отговорите на всеки от тях се преплитат в изграждането на идеята, че единственото реално нещо, с което разполагаш, когато поставяш всичко останало под съмнение, си самият ти. Идеята, че животът е много повече от това, което виждаме, преживяваме и чувстваме в момента. Идеята, че има нещо друго, нещо отвъд, освен този живот. Някъде там. И един ден може би ще го намерим. Ще го достигнем, ще го познаем и ще го изживеем. Ще открием нашето "повече". Обичам тази книга, защото ме накара да погледна общата картинка от една по-различна гледна точка и въпреки това да повярвам, че сме способни да открием отговорите на въпросите, да разберем смисъла, да познаем себе си и да продължим напред с танцова стъпка. Защото трябва да има нещо повече от това, нали?

-Съществува и друго, освен този живот, Сети - каза Гудмунд. - Това тука е отвратително, но освен него има и друго. Просто трябва да се доберем до него.

сряда, 25 ноември 2015 г.

"Girl Online" от Зоуи Съг



"Всеки път, щом постнете нещо онлайн, имате избор.
Може то да е или нещо, което спомага за повдигането на нивата на щастие в света, или нещо, което ги смъква."

Поради оскъдните си познания в областта на влогърството, не бях чувала за Зоуи Съг, по-известна като Zoella, преди дебютният й роман "Girl Online" да излезе в България. (В това отношение вече се поправих, вчера цял ден бях вкъщи и имах известно време да се запозная с канала й.) Не знам точно каква част от книгата е изцяло нейна заслуга, тъй като четох, че не я написала напълно сама, в което лично аз не виждам никакъв проблем. Мнението ми за самата книга не се променя от името на корицата, а и без това не бях запозната със Zoella преди това, така че как е протекъл творческият процес не е най-важното нещо за мен.

Та, какво ме накара да си купя книгата, ако не фактът, че е написана от Зоуи Съг? Всъщност това, с което ме привлече историята, е че главната героиня, Пени Портър, е блогърка, която обича фотографията. Тя е доста затворена в себе си и е склонна към излагащи ситуации, което я подтиква да си направи блог, в който анонимно да споделя мислите и чувствата си, да бъде истинска. В началото на коледната ваканция родителите й получават предложение да организират сватба в Ню Йорк и Пени, майка й и баща й, заедно с най-добрия й приятел Елиът, заминават за Америка. Там момичето се среща с младия Ноа и в рамките на няколко дни животът й и начинът, по който възприема себе си, се променят...

"Girl Online" ме грабна още с първите няколко страници, най-вече с частицата от себе си, която открих у Пени. Тя е затворена, притеснителна, неуверена, но освен това е заинтересована, търси начин да се изрази. Харесва ми как с всяка следваща страница Пени се променя, докато накрая от несигурното и разтревожено момиче се превръща в момичето, което казва пред себе си: Аз избрах да вярвам в себе си... Аз съм добър човек. И няма никакво значение какво казват хората за мен в интернет. Аз знам истината, защото това е историята на моя живот, не на техния. Най-хубавото в главната героиня е точно това - че въпреки че е една типична тийнейджърка с типично тийнейждърски проблеми с приятелствата, връзките и живота в киберпространството, Пени претърпява промяна и става коренно различно момиче (което при други обстоятелства не би отрязало момчето, което харесва от години, и не би изляло шейк в лицето на бившата си най-добра приятелка).

Може би героят, който ми хареса най-много в цялата книга, е най-добрият приятел на Пени - Елиът. Още с първата си поява той спечели симпатиите ми. Елиът е приятелят, който винаги е готов да ти помогне и да те подкрепи - независимо дали със съвет, прегръдка или просто с рамо, на което да поплачеш. Мисля, че той заслужаваше малко повече присъствие в книгата, тъй като е от наистина важните образи. Също много ми харесаха родителите на Пени и колко хубаво е тяхното семейство като цяло - сплотеността им е нещо, което не мога да не отбележа. Освен това бабата и малката сестричка на Ноа също ми оставиха много приятно впечатление, излъчват топлина и позитивност. И, разбира се, Ноа - на когото поне според мен никак не му отива определението "рокбожественярски". Той е сладък и мил, и още при първия им разговор се вижда, че между него и Пени има привличане. (Всъщност за мен лично развръзката след прибирането на Пени от Америка си беше изненадваща, което е може би единственото в книгата, което ме обърка.) Любовната им история не е нещо невиждано, но е много сладка и изпълнена със споделяне както на малки и големи подробности от живота на всеки от тях, така и на любими места, занимания, преживявания...

 Освен типичните тийнейждърски неща от излагащите мигове до първото влюбване, и всички останали моменти, с които е изпълнена "Girl Online", книгата засяга и един по-сериозен проблем - а именно паникатаките, с които се сблъсква главната героиня след като тя и родителите й преживяват катастрофа. Пени описва въпросните паникатаки на доста места в книгата и за разлика от други young adult книги, в които подобен вид заболявания се интерпретират погрешно, мисля, че тук няма такъв проблем. За радост тя успява да ги овладее благодарение на семейството си, Елиът, Ноа и, разбира се, себе си, което за мен е най-важната част от нейната промяна.

Исках да отбележа и това, което може би най-много ми хареса в книгата (освен героите) - начинът, по който са описани местата. В книгата има много красиви места. Харесва ми как те са свързани с преживяванията на героите, особено когато става дума за хубавите мигове. Споделените моменти на щастие, които те карат да се усмихнеш. Малките детайли и жестовете, които сближават хората. Вниманието. Това, което прави всяко място и случка в книгата необикновени.

В заключение мога да кажа, че книгата ми хареса. Вярно, сюжетът е типичен, на моменти предвидим, но всяка книга е уникална сама по себе си и лично аз останах доволна. "Girl Online" е много приятна за четене, изпълнена е не само със забавни, но и със сериозни моменти, кара те да се усмихнеш, да се свържеш с преживяванията на героинята и да погледнеш на света по един малко по-различен начин, поне в рамките на тези 280 страници.

Оценка: 4/5

"Мечтая си как всички тийнейджърки тайно изпитват същото.
И може би един ден, когато всички осъзнаем, че се чувстваме по един и същи начин, ще можеш да спрем да се преструваме, че сме нещо, което не сме."

неделя, 22 ноември 2015 г.

Игрите на глада: Сойка-присмехулка - част 2



Когато за първи път видях плаката на последната филмова адаптация от поредицата "Игрите на глада", сметнах за глупаво тазгодишният слоган да е "Нищо не може да те подготви за края". Прочетох трилогията през лятото след 5 клас и сега, близо три години по-късно, смятах, че съм достатъчно подготвена да видя края, след като ми беше добре познат още тогава. Но не беше така. Работата е там, че "Сойка-присмехулка", както и трилогията изобщо, е изпълнена с толкова събития, емоции, моменти, които те карат да затаиш дъх, дори да знаеш какво ще се случи. Докато четях книгите, през цялото време бях под напрежение какво ще стане с героите по-нататък, а още по-хубавото е, че същото се появи и при филмите (след първия. Първият наистина не ми хареса.) "Възпламеняване" все още е най-хубавата филмова адаптация на книга, която съм гледала, а двете части на "Сойка-присмехулка", особено втората, ме оставиха без дъх и сълзи, може би за дни напред.



Имах големи очаквания към четвъртия филм по "Игрите на глада" - поредицата заслужаваше разтърсващ финал все пак - и за моя радост те бяха оправдани. За пореден път се убеждавам, че актьорският състав на продукцията не може да е по-добър. Всеки актьор е перфектен за ролята си - не само актьорите в главните роли, но и лицата, които по-рядко се появяват на екрана. Сюжетът на самия филм максимално се придържа към книгата. Аз лично не открих важен момент, който да е изпуснат (може би само един). Всяко действие е предадено по много реален и вълнуващ начин. Филмът е построен и направен невероятно добре, което не е изненадващо, предвид последните два филма от поредицата. Сценарият отново е страхотен, разтърсващ и сърцеразбиващ, а историята на революцията оживява по възможно най-добрия и изпипан начин на големия екран.


Напълно в реда на нещата, "Сойка присмехулка - част 2" е изпълнена с напрегнати и разтърсващи моменти, които те карат да зяпаш екрана с отворена уста и да се чудиш как е възможно това да се случва (въпреки че, разбира се, си знаел какво ще стане). Спойлери! Лично за мен имаше много такива моменти, които ме изненадаха, държаха ме в напрежение и на които не можах да спра да плача. Един от тях е когато Пийта казва на Катнис, че ако убие Сноу и приключи цялата война, загиналите хора няма да са дали живота си напразно. Идеята, че щом бунтовниците победят президента, цялата тази смърт ще бъде осмислена... Друг такъв момент е към края, когато Катнис се връща в градчето на победителите и намира котката на Прим, започва да плаче и да й крещи, че Прим е мъртва и няма да се върне повече. На тази сцена хората на по-задните редове се смееха (няма нищо смешно, наистина. С изключение може би на грозната котка), и на мен ми беше странно да седя там и... да плача. Също така разтърсваща за мен беше смъртта на Финик (на която не беше отдадено достатъчно внимание, но действието тогава се развиваше твърде бързо), който е един от любимите ми герои в цялата трилогия, както и смъртта на Прим (също много любим персонаж). Други моменти, които ме просълзиха, бяха сватбата на Финик и Ани; думите на Катнис, когато мъж от втори окръг беше на път да я убие; реакцията на Полукс след смъртта на Кастор; изобщо всеки път, когато умираше някой; предложението на Коин за нови Игри; сбогуването с Ефи и Гейл (този път наистина се издразних от начина, по който пренебрегнаха Гейл); краят преди епилога, когато Катнис казва на Пийта, че го обича. И не на последно място, смъртта на президента, на която всички чакахме да станем свидетели още от първата част насам. Само че по време на филма отново осъзнах колко силна е сцената, когато Катнис променя посоката на стрелата си, за да простреля Коин, и колко необходимо и логично беше тя да го направи. Отново много добре пресъздадена сцена. Особено силен е и епилогът, макар че на мен лично не ми допада самата идея за прекрасен и щастлив край след всичко случило се. Но Катнис и Пийта, както и всички останали, наистина заслужиха щастливия си край, след всички преживени кошмари. Край на спойлерите.


Наистина рядко се случва да не намирам грешки във филм, направен по книга - но в случая всичко беше пресъздадено по прекрасен и вълнуващ начин. Филмът е много, много добър - толкова добър, че в един момент просто оставам без думи и мога само да премислям това, което съм видяла по-рано. (Всъщност след филма обсъждахме ужасните панталони на Гейл, роклята на Катнис и бебето, тъй като други недостатъци явно не намерихме :д). Смятам, че "Игрите на глада: Сойка-присмехулка - част 2" е достоен финал на историята за Игрите, бунта и революцията, за сойката-присмехулка, представена ни както от Сюзан Колинс, така и от режисьорите (Франсис. Лорънс. Е невероятен режисьор.) и сценаристите на четирите филмови адаптации. Наистина ми е малко тъжно, че поредицата вече окончателно свърши, но знам, че винаги мога да се върна към историята на Катнис. Филмът ме разтърси, предизвика у мен гняв, сълзи, вълнение, облекчение, държа ме в напрежение дори по време на финалните надписи (защото песента, песента) и ме накара още веднъж да се замисля за света, в който живеем, и за бъдещето, което ни предстои.