"Стъкленият меч" от Виктория Айвярд

Ревю на "Алена кралица" тук.

Ревюто съдържа спойлери за сюжета на двете книги, като тези за "Стъкленият меч" са обозначени с предупреждение за спойлер в началото и в края.

В Норта хората са разделени според кръвта си - човек е или от незначителните Червени, или от елитните Сребърни. Работата с хора като Мер Бароу е, че те са и двете едновременно. Кръвта им е червена, но въпреки това притежават способности като тези на Сребърните, дори са по-силни от тях. След като новият крал обявява Мер за измамница, тя се превръща в най-издирвания човек в страната. Но мълниеносното момиче трябва да открие останалите от своя вид, да ги обучи и да ги обедини в бунта срещу кралското семейство. Това значи да пожертва невероятно много животи, както на Червени, така и на Сребърни, да се превърне в подобие на чудовището, което най-много мрази и от което се опитва да избяга. Но това не спира Мер и останалите по пътя към организираната борба, революцията и - кой знае - може би свободата и равенството.

Последния път, когато ме видяха, не можех да се контролирам. Бях хваната като в капан - слаба, объркана. Сега съм ранена, опитваща се да се съвзема от натъртванията и предателствата, но знам каква съм и какво трябва да направя.

Очаквах тази книга с невероятно нетърпение, подобно на останалите блогъри, фенове на YA литературата. Трябва да призная, че Теди я прочете преди мен и ми спойлна някои изключително важни неща, но въпреки това книгата ме изненада на доста места от сюжета. Както при първата част, тук също проточих началото. Някак си се бях отдалечила от света в книгата и тя не успя да грабне вниманието ми през първите 100-200 страници. След това обаче действието започна да се развива по доста по-интересен начин, който привлече вниманието ми и не ме остави в продължение на няколко дни. Стилът на писане всъщност не е кой знае какво, но въпреки това успя да ме завладее и да ме приобщи към историята. Отделих си доста по-малко цитати в сравнение с първата книга (което се дължи основно на отношението ми към Мер, за което ще си поговорим след малко), но въпреки това смятам, че "Стъкленият меч" е написана по много подходящ и достъпен начин. Освен това в тази книга успях да разбера и оценя самото изграждане на антиутопичния свят доста по-добре, като се има предвид това, че спомените ми, свързани с местата от първата книга, бяха само бегли. Тук обаче се ориентирах по-добре, което си е постижение за мен предвид ужасните ми способности в тази област.

Обикновено при мен стилът на писане е най-важното нещо в една книга, но в антиутопии като поредицата на Айвярд сюжетът има наистина голяма тежест. В "Стъкленият меч" отново са налице обратите, характерни за писателката, която до последната страница защитава твърдението, изписано на българската корица - а именно "Всеки може да предаде всеки". Поне за мен беше изключително интересно да не мога да се доверя напълно на никого от персонажите, защото всеки момент очаквах той да се окаже предател и да обърка събитията още повече. Изборите, които правеха героите, на моменти бяха доста странни и нелогични за мен, но в крайна сметка успях да оценя сюжета на книгата, колкото и да ме изнервяше понякога. Особено много ми харесаха последните стотина страници, когато най-после успях да се приобщя към историята, непрекъснато бях в напрежение, исках възможно най-бързо да разбера как ще завърши всичко, а на финала дори си разраних устните (макар че донякъде знаех какво ще се случи.) Обичам, когато книгите свършват така, че да затворя и последната страница с усмивка и сълзи в очите. В това отношение финалът на "Стъкленият меч" просто не можеше да е по-добър и подходящ!

...а аз не съм нищо, освен една-единствена мълния в чернотата на самотна буря.

Ако съм меч, то аз съм меч, направен от стъкло, и чувствам как започвам да се разбивам.

Може би обаче това, което ми направи най-голямо впечатление в продължението на "Алена кралица", са героите, които Виктория Айвярд е изградила по един наистина забележителен начин. Обикновено когато чета книга, в която се разказва от гледната точка на един определен герой, авторът изгражда персонажа така, че да се хареса на читателя и действията, мислите, изборите му да бъдат одобрени от него. Този път е точно обратното - аз напълно откровено намразих Мер и нерядко се случваше да искам да хвърля книгата срещу стената точно заради нея. Мълниеносното момиче е един наистина сложен персонаж и макар донякъде да я разбирах в първата книга, тук тя изгуби почти всичките ми симпатии. В началото все пак я приемах, но по-нататък тя се доказа като абсолютна егоистка, която непрекъснато се превъзнася, търси си оправдания за всичко и не може ясно и точно да определи целите и приоритетите си. За съжаление така и не я разбрах напълно, но пък ми хареса, че Камерън, Фарли и Кал споделят мнението ми за нея поне донякъде. Оценявам смелостта и отдадеността на Мер, но в известна степен за мен тя е едно твърде объркано и заблудено момиче, което често си мисли, че светът се върти около нея и винаги тя е в центъра на всичко. Това, което беше още по-объркващо за мен след последната страница и кратко премисляне на всичко прочетено, бе, че всъщност антипатията ми към Мер е едно от нещата, които най-много ми харесаха в тази книга. Беше едно различно преживяване за мен да намразя главния герой в книга, която наистина харесвам.

Има и по-лоши неща от болката, госпожице Бароу.

За сметка на невероятно дразнещите поведение и постъпки на Мер, в "Стъкленият меч" успях да харесам почти всички останали герои. От Кал останах много по-доволна в сравнение с първата книга (макар че, както вероятно се досещате, смятам, че е напълно неподходящ за Мер), но някак си нещо в него не ми достига, за да кажа, че е сред любимите ми герои. Имам чувството, че все още не сме получили шанса да го опознаем възможно най-добре, и очаквам това да се случи по-нататък. Килорн обаче много ме впечатли с постъпките си в тази книга, затова със сигурност е един от любимите ми персонажи в поредицата. В ревюто на "Алена кралица" споменах, че в продължението й ми се иска да опозная по-добре и Гиза и Еванджелин, но тъй като това не се случи, се надявам все пак да участват повече по-нататък, понеже смятам, че са две много важни героини. Разбира се, не мога да не отбележа и новите второстепенни герои, които също доста ми допаднаха. Обичам Камерън и за мен точно тя е персонажът, нужен за подобна антиутопия - дръзка, борбена и упорита. Останалите новокръвни като Нани, Гарет, Ейда, а също и Джон (?) също ме изненадаха приятно, бяха много силна част от сюжета и заслужаваха малко повече внимание. Спойлер! Появата на Джон на финала беше доста изненадваща и наистина нямам търпение да разбера повече за него, след като поне за мен той остана най-голямата въпросителна в цялата книга. Край на спойлера!

Не мога да не спомена и един от любимите ми злодеи - а именно Мейвън, който в началото на книгата уби всичките ми симпатии и ме отблъсна дори повече от Мер. Въпреки това оценявам присъствието му като отрицателен герои в "Стъкленият меч". Разбирам това, което направи на финала, и дори го подкрепям донякъде, така че мога да кажа, че накрая все пак отново успях да го харесам като персонаж. А може би не е само това и все още тая някаква надежда дълбоко в себе си той да открие, че е далеч по-добър и да се промени отново. Но пък това са си само надежди на този етап.

Както и да е, черешката на тортата без съмнение бяха Фарли и Шейд - влюбих се и в двамата. Прекрасно изградени герои, с които успях да се свържа и смятам, че това са най-добрите персонажи в двете книги досега. Особено Фарли със своята смелост, отдаденост, себеотрицание и непоколебимост. В "Стъкленият меч" получаваме малко повече информация за нейното минало и за семейството й, което също беше от голяма полза при изграждането на образа й. Фарли със сигурност е един от най-любимите ми женски персонажи изобщо, мога да я сравнявам единствено с Катнис и се надявам нещата да се развият възможно най-добре за нея. А Шейд беше перфектният брат за Мер, не бих могла да очаквам нещо повече от него, тъй като наистина много ми хареса. Спойлер! Той и Фарли са невероятна двойка, на която трябваше да се обърне много, много повече внимание (но нали историята се разказва от гледната точка на Мер, така че.) Както и да е, със сигурност влизат в списъка ми с любими двойки. А със смъртта на Шейд Виктория Айвярд най-после успя да ме разплаче - знаех, че ще се случи, и го очаквах във всеки един момент, но когато стигнах до тази част просто ми дойде в повече. А начинът, по който Фарли реагира след това, само разби сърцето ми допълнително, като едновременно с това ме накара да я заобичам още повече. Това беше може би най-разтърсващата част от книгата за мен (заедно с частта с убитото бебе, срещата с Камерън и, разбира се, финалът), което е и една от причините за яда ми към Мер, когато каза, че милостта на Кал е погубила брат й. Край на спойлера!

В крайна сметка мога да кажа, че останах доволна от "Стъкленият меч", макар че имах малко по-големи очаквания към продължението на "Алена кралица". Основният недостатък за мен беше именно главната героиня Мер, но ако трябва да оценя книгата напълно обективно, ще призная, че има много други далеч по-добре изградени герои, с които успях да се свържа и които наистина харесвам. Освен това сюжетът е интересен и непредсказуем - точно това, от което се нуждае една добра антиутопия. Оцених книгата с 4/5 звезди, защото можеше да е и по-добра, но въпреки това ми хареса и с нетърпение ще чакам продължението на тази история.

Снимки: Pinterest & Tumblr

"Алена кралица" от Виктория Айвярд

Хората в антиутопичния свят на Норта са разделени според цвета на кръвта си - Сребърните са елитните и авторитетни личности със свръхестествени способности, а Червените представляват простолюдието, обречено да живее в робство на по-висшите от тях. През целия си живот Мер Бароу е била убедена в произхода си на Червена - тя е типична крадла без добро образование, работа и бъдеще, която се е примирила с идеята, че ще замине на война. Но след една случайна, странна и животопроменяща среща, Мер е назначена да прислужва в двореца, където по още една странна случайност тя разбира, че също като Сребърните притежава тайнствена и необикновена способност. След това откритие момичето е принудено да остане да живее в двореца, за да поддържа илюзията за живота си в името на запазването на досегашния ред в страната. Но опасностите, застрашаващи кралския двор, не се крият само отвън в лицето на бунтовническото общество - те са и вътре в двореца. В историята се преплитат интриги и непредсказуеми обрати, а властта, сигурността и доверието са под въпрос, тъй като всеки може да предаде всеки.

Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.

Прочетох "Алена кралица" преди около седмица и оттогава основните ми въпроси, свързани с нея са "Защо, по дяволите, свърши така?" и "Кога ще излезе следващата?". Трябва да призная, че в началото книгата не успя съвсем да ме грабне и й отне около стотина страници, за да привлече интереса ми и да го задържи до последното изречение. Светът, макар и създаден по типичния за антиутопиите начин, е много добре изграден и описан. Това вероятно се дължи на начина на писане на Виктория Айвярд - простичък, но завладяващ. Много харесвам книги, написани така, че да се почувстваш като свидетел на всичко случващо се, сякаш можеш отблизо да огледаш и да си представиш всеки описан детайл - за мен "Алена кралица" беше една от тези книги, което е и основната причина да я харесвам. 

Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Като сюжет отначало беше леко монотонна - това е и причината да проточа началото, но след това наистина не можех да я оставя. Изпълнена е с обрати, постоянно се случва нещо объркващо и коренно различно от онова, което до този момент си смятал за факт. Събитията непрекъснато се променят - постоянно се намираш в разгара на една война, зад която стоят интриги, лъжи, коварство и предателства. Любовният триъгълник (или по-скоро четириъгълник) според мен също е много добре изграден и вместен между събитията. Обикновено не съм фенка на подобни любовни фигури?, но в случая не се наблягаше чак толкова на отношенията между героите - тази част от историята остана на заден план, като едновременно с това чудесно допринесе за нарастващото напрежение и засилващия се у мен интерес.

Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото.

Към всеки от героите изпитвам смесени чувства, тъй като никой от тях не успя да ме спечели напълно на своя страна. Мер, от чието име се разказва историята, на моменти наистина много ме дразнеше - не само с постъпките си, но и с начина си на мислене. И все пак тя е много силна и всеотдайна героиня, която въпреки обстоятелствата, в които попада, се държи човешки и не спира да се бори. Харесвах Кал в началото, но след това останах с впечатлението, че е поредният клиширан образ на перфектния принц престолонаследник. С приближаването на края обаче той отново успя да си спечели положителното ми мнение. Що се отнася до Мейвън, неговият образ много ми хареса, дори след края (леле, този край.) Мисля, че писателката е изградила личността му много добре - той е сладък, мил, почти перфектен, но в него има и нещо гнило. Усетих това малко след появата му, но въпреки това запазих мнението си за него през цялото време, а и сега съм изпълнена с надежда за един осъзнал се и по-различен Мейвън в следващите книги. Второстепенните герои като Килорн, Фарли, Гиза, Джулиан и Еванджелин, от друга страна, ме оставиха с много добро впечатление, като първите трима спечелиха всичките ми симпатии. Килорн за мен е най-подходящ за Мер - той притежава много голяма част от качествата, които търся у мъжките персонажи като смелост, всеотдайност, упоритост и независимост. Фарли пък е една от най-силните и борбени женски героини, за които съм чела. Обичам Гиза и много искам да разбера повече за нея и за това, което й се случва по-нататък, защото тя просто не присъстваше достатъчно. Джулиан е много важен за книгата и развитието на Мер като личност и ме остави с доста добро впечатление, макар че все пак очаквам да се окаже, че в него има нещо нередно. Колкото до Еванджелин, тя е героинята, която обичам да мразя - за нея също имам големи надежди. Наистина харесвам повечето второстепенни герои, но имам чувството, че техните собствени истории не бяха достатъчно развити в хода на книгата, така че очаквам да ги опозная по-добре в останалата част от поредицата (особено Гиза.)

Това е въпрос на живот и смърт. Не играя за трон или корона, или принц. Изобщо не играя. Аз съм различна.

След прочитането на книгата вече не съм изненадана защо спечели наградата на Goodreads за най-добра дебютна книга през изминалата година. Подходяща е за почитатели на "Игрите на глада", "Изборът" и "Дивергенти", и изобщо за хора, които харесват съвременни дистопии, пълни с обрати и интриги. "Алена кралица" ще ви остави без дъх и изпълнени с въпроси, ще ви накара да прелиствате страниците, за да разберете по-бързо какво се случва на края. След това вероятно мъничко ще съжалявате (понеже, отново, краят), но книгата е просто невероятна и страхотна, и уникална, затова напълно ще си струват сълзите, яда и нестихващото желание за още.

(Във връзка с това, според GR втората книга излиза в началото на февруари, така че силно се надявам скоро да е достъпна и за българските читатели, защото очевидно имаме огромна нужда от това.)

Снимки: tumblr