"Играч първи, приготви се" от Ърнест Клайн

Годината е 2044, а животът на по-голямата част от хората минава в ОАЗИС - виртуална реалност, в която всеки може да бъде какъвто поиска. Някъде в играта създателят й Джеймс Холидей е скрил така нареченето "великденско яйце", като преди да умре е завещал цялото си състояние на този, който успее да разгадае пъзела и да премине през портите, водещи до яйцето. С обявяването на голямата игра започва и ловът за великденското яйце - хора от цял свят прекарват години наред в проучвания и търсене на следи, които да им донесат богатство и мощ. Но в продължение на пет години никой не успява да открие нищо съществено - поне докато Уейд Уотс не намира първия ключ към загадката. Хората отново започват да проявяват интерес към Лова. Самостоятелни ловци, големи кланове и компании, готови да убият за наградата, отново се впускат в играта. А междувременно тя се превръща в ожесточена надпревара на живот и смърт, която изисква да загърбиш истинския свят и да се впуснеш във виртуалната реалност и в музиката, филмите, телевизионните сериали, книгите и видеоигрите от края на ХХ век. В свят, в който животът се развива предимно онлайн, всеки ловец е готов на всичко, за да се добере до яйцето на Холидей. Уейд е един от тези заклети ловци, оставил зад гърба си тежко детство, в което единствена опора за него е била именно попкултурата от 80-те - и най-вече видеоигрите. Но ще успее ли той да стигне до така желаната победа и какво ще спечели (или пък загуби) по пътя?

Source

"Играч първи, приготви се" не е обикновена книга, затова за нея не може да се говори по обикновен начин. Ще започна с това, че романът е написан невероятно увлекателно. Историята е разкрита по толкова уникален начин, че надпреварата в търсенето на Яйцето не успя да загуби вниманието ми дори за минута. Единственият ми проблем беше с някои диалози, които според мен не бяха особено реалистични и добре изградени, но всичко останало намирам за прекрасно написано. Така е още от самото начало - Ърнест Клайн има своя специфичен начин на писане, с помощта на който успява да задържи вниманието на читателя и да го провокира да се поинтересува повече от нещата, които интересуват самия него. А книгата е изпълнена с подобни препратки към филмите, видеоигрите, книгите и музиката на 80-те години - те присъстват буквално на всяка страница. (Ето тук са събрани всички препратки, споменати в книгата. Мисля, че това е доста полезно, тъй като аз още докато четях си набелязах няколко филма, които трябва да гледам.) Преди да започна да чета "Играч първи" смятах, че ще е доста натоварващо, тъй като последното, за което ми се четеше, бяха скучни факти. Трябва да призная, че това беше абсолютно погрешно - всички факти и препратки в книгата са поднесени по възможно най-увлекателния начин, така че максимално да обогатят историята и да допринесат към атмосферата, събрала минало и бъдеще в едно. Според мен това е и една от причините светът да е толкова добре изграден. Много ми хареса начинът, по който е представено бъдещето на планетата ни, още повече при положение, че става дума за период след по-малко от 30 години.

Source

Светът е в криза, навсякъде царят бедност, глад и недостиг на изкопаеми и източници на енергия, а населението предпочита да загърби реалността и да се потопи в ОАЗИС. Виртуалният свят на играта е изграден по изключително интересен начин и лично на мен ми беше много приятно да го опознавам заедно с Уейд. Освен това състезанието за намиране на Великденското яйце е много добре измислено и е разбираемо защо в продължение на години не е имало никакъв напредък. Затова именно търсенето и откриването на ключовете и портите беше най-интересно за мен. Мисля, че за всеки читател ще е любопитно къде са скрити следите на Холидей, водещи към Яйцето, докато едновременно с това авторът разкрива пред него животът на Уейд в реалността, отношенията с приятелите му и останалите състезатели, както и интересни факти, свързани с попкултурата. А макар и надпреварата да се развива във витуална реалност, появяваща се повече от две десетилетия след настоящата година, трябва да се отбележи, че идеята за подобно състезание е доста актуална. Точно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха в книгата - действието се развива в бъдещето, има хиляди препратки към миналото, а историята е толкова подходяща за настоящето, в което живеем.

Source

Героите в "Играч първи" особено много допринесоха за интереса ми към историята. Харесах Уейд още в началото - той е прекрасен разказвач, а освен това до голяма степен успях да се свържа с него и да намеря общи неща помежду ни. (Като например момента, в който казва, че една от любимите му функции е да изключва звука на съучениците си, като най-хубавата част е, че те виждат, че ги изключва, и не могат да направят нищо по въпроса. Не ви ли звучи като мен?) Уейд е възможно най-подходящият главен герой за книга с подобен сюжет - той е изключително умен, притежава богата обща култура, а с напредването на действието ставаме свидетели и на изграждането му като личност, която може да комуникира с хората и в реалния свят. Именно тук се появява и образът на Арт3мида, който невероятно много харесах. Уейд е влюбен в нея още преди запознанството им и трябва да призная, че наистина има за какво. Арт3мида е от самостоятелните сериозни ловци, също като Уейд има изключително широки познания в областта на попкултурата от 80-те, има блог (!), в който пише по теми, свързани с Лова и интересите на Холидей. Арти е един много добре изграден, силен, амбициозен и упорит женски персонаж. Останах много доволна от нея, а "Просто съм неутрално хаотична, сладурче" официално е новото ми мото. Колкото до следващия герой, Аех, той ме привлече още с появата си, а към края категорично се превърна в любимия ми герой от книгата. Той е както много добър и подкрепящ приятел, така и умен, съобразителен и устремен играч с богата обща култура и сериозно намерение да спечели състезанието. Няма да издавам много за него, но ще кажа, че след края на книгата (който според мен дойде твърде бързо и неочаквано) единствената мисъл в главата ми беше: "Дано има продължение, трябва ми още от Аех." Разбира се, изключително важни са персонажите на Соренто и Шестиците, които работят за ИОИ - компания, която чрез измама се опитва да достигне до наградата. Подобна книга не може без злодей, а в случая тези герои идеално допринасяха към сюжета, караха ме да ги мразя и до голяма степен да се страхувам, че накрая те ще намерят Яйцето първи. Но може би точно в напрежението се крие една от най-големите привилегии на книгата - историята не те оставя на мира и непрекъснато се питаш дали наистина ще свърши така, както очакваш.

Source

С добре изградения си реален и виртуален свят, с увлекателния начин на писане и прекрасните герои, в които всеки би могъл да припознае част от себе си, "Играч първи, приготви се" е книга, предназначена не само за геймъри. Въпреки многото препратки към компютърни игри и приложения, както и аркадни и видеоигри, които не всеки (като мен) би могъл да разбере, книгата е подходяща за всеки човек, който някога е откривал страстта си в лицето на филм, книга, телевизионен сериал, песен, видеоигра - изобщо в нещо, което е било наистина важно за него и е бил готов на всичко, за да го отстоява.

"Стъкленият меч" от Виктория Айвярд

Ревю на "Алена кралица" тук.

Ревюто съдържа спойлери за сюжета на двете книги, като тези за "Стъкленият меч" са обозначени с предупреждение за спойлер в началото и в края.

В Норта хората са разделени според кръвта си - човек е или от незначителните Червени, или от елитните Сребърни. Работата с хора като Мер Бароу е, че те са и двете едновременно. Кръвта им е червена, но въпреки това притежават способности като тези на Сребърните, дори са по-силни от тях. След като новият крал обявява Мер за измамница, тя се превръща в най-издирвания човек в страната. Но мълниеносното момиче трябва да открие останалите от своя вид, да ги обучи и да ги обедини в бунта срещу кралското семейство. Това значи да пожертва невероятно много животи, както на Червени, така и на Сребърни, да се превърне в подобие на чудовището, което най-много мрази и от което се опитва да избяга. Но това не спира Мер и останалите по пътя към организираната борба, революцията и - кой знае - може би свободата и равенството.

Последния път, когато ме видяха, не можех да се контролирам. Бях хваната като в капан - слаба, объркана. Сега съм ранена, опитваща се да се съвзема от натъртванията и предателствата, но знам каква съм и какво трябва да направя.

Очаквах тази книга с невероятно нетърпение, подобно на останалите блогъри, фенове на YA литературата. Трябва да призная, че Теди я прочете преди мен и ми спойлна някои изключително важни неща, но въпреки това книгата ме изненада на доста места от сюжета. Както при първата част, тук също проточих началото. Някак си се бях отдалечила от света в книгата и тя не успя да грабне вниманието ми през първите 100-200 страници. След това обаче действието започна да се развива по доста по-интересен начин, който привлече вниманието ми и не ме остави в продължение на няколко дни. Стилът на писане всъщност не е кой знае какво, но въпреки това успя да ме завладее и да ме приобщи към историята. Отделих си доста по-малко цитати в сравнение с първата книга (което се дължи основно на отношението ми към Мер, за което ще си поговорим след малко), но въпреки това смятам, че "Стъкленият меч" е написана по много подходящ и достъпен начин. Освен това в тази книга успях да разбера и оценя самото изграждане на антиутопичния свят доста по-добре, като се има предвид това, че спомените ми, свързани с местата от първата книга, бяха само бегли. Тук обаче се ориентирах по-добре, което си е постижение за мен предвид ужасните ми способности в тази област.

Обикновено при мен стилът на писане е най-важното нещо в една книга, но в антиутопии като поредицата на Айвярд сюжетът има наистина голяма тежест. В "Стъкленият меч" отново са налице обратите, характерни за писателката, която до последната страница защитава твърдението, изписано на българската корица - а именно "Всеки може да предаде всеки". Поне за мен беше изключително интересно да не мога да се доверя напълно на никого от персонажите, защото всеки момент очаквах той да се окаже предател и да обърка събитията още повече. Изборите, които правеха героите, на моменти бяха доста странни и нелогични за мен, но в крайна сметка успях да оценя сюжета на книгата, колкото и да ме изнервяше понякога. Особено много ми харесаха последните стотина страници, когато най-после успях да се приобщя към историята, непрекъснато бях в напрежение, исках възможно най-бързо да разбера как ще завърши всичко, а на финала дори си разраних устните (макар че донякъде знаех какво ще се случи.) Обичам, когато книгите свършват така, че да затворя и последната страница с усмивка и сълзи в очите. В това отношение финалът на "Стъкленият меч" просто не можеше да е по-добър и подходящ!

...а аз не съм нищо, освен една-единствена мълния в чернотата на самотна буря.

Ако съм меч, то аз съм меч, направен от стъкло, и чувствам как започвам да се разбивам.

Може би обаче това, което ми направи най-голямо впечатление в продължението на "Алена кралица", са героите, които Виктория Айвярд е изградила по един наистина забележителен начин. Обикновено когато чета книга, в която се разказва от гледната точка на един определен герой, авторът изгражда персонажа така, че да се хареса на читателя и действията, мислите, изборите му да бъдат одобрени от него. Този път е точно обратното - аз напълно откровено намразих Мер и нерядко се случваше да искам да хвърля книгата срещу стената точно заради нея. Мълниеносното момиче е един наистина сложен персонаж и макар донякъде да я разбирах в първата книга, тук тя изгуби почти всичките ми симпатии. В началото все пак я приемах, но по-нататък тя се доказа като абсолютна егоистка, която непрекъснато се превъзнася, търси си оправдания за всичко и не може ясно и точно да определи целите и приоритетите си. За съжаление така и не я разбрах напълно, но пък ми хареса, че Камерън, Фарли и Кал споделят мнението ми за нея поне донякъде. Оценявам смелостта и отдадеността на Мер, но в известна степен за мен тя е едно твърде объркано и заблудено момиче, което често си мисли, че светът се върти около нея и винаги тя е в центъра на всичко. Това, което беше още по-объркващо за мен след последната страница и кратко премисляне на всичко прочетено, бе, че всъщност антипатията ми към Мер е едно от нещата, които най-много ми харесаха в тази книга. Беше едно различно преживяване за мен да намразя главния герой в книга, която наистина харесвам.

Има и по-лоши неща от болката, госпожице Бароу.

За сметка на невероятно дразнещите поведение и постъпки на Мер, в "Стъкленият меч" успях да харесам почти всички останали герои. От Кал останах много по-доволна в сравнение с първата книга (макар че, както вероятно се досещате, смятам, че е напълно неподходящ за Мер), но някак си нещо в него не ми достига, за да кажа, че е сред любимите ми герои. Имам чувството, че все още не сме получили шанса да го опознаем възможно най-добре, и очаквам това да се случи по-нататък. Килорн обаче много ме впечатли с постъпките си в тази книга, затова със сигурност е един от любимите ми персонажи в поредицата. В ревюто на "Алена кралица" споменах, че в продължението й ми се иска да опозная по-добре и Гиза и Еванджелин, но тъй като това не се случи, се надявам все пак да участват повече по-нататък, понеже смятам, че са две много важни героини. Разбира се, не мога да не отбележа и новите второстепенни герои, които също доста ми допаднаха. Обичам Камерън и за мен точно тя е персонажът, нужен за подобна антиутопия - дръзка, борбена и упорита. Останалите новокръвни като Нани, Гарет, Ейда, а също и Джон (?) също ме изненадаха приятно, бяха много силна част от сюжета и заслужаваха малко повече внимание. Спойлер! Появата на Джон на финала беше доста изненадваща и наистина нямам търпение да разбера повече за него, след като поне за мен той остана най-голямата въпросителна в цялата книга. Край на спойлера!

Не мога да не спомена и един от любимите ми злодеи - а именно Мейвън, който в началото на книгата уби всичките ми симпатии и ме отблъсна дори повече от Мер. Въпреки това оценявам присъствието му като отрицателен герои в "Стъкленият меч". Разбирам това, което направи на финала, и дори го подкрепям донякъде, така че мога да кажа, че накрая все пак отново успях да го харесам като персонаж. А може би не е само това и все още тая някаква надежда дълбоко в себе си той да открие, че е далеч по-добър и да се промени отново. Но пък това са си само надежди на този етап.

Както и да е, черешката на тортата без съмнение бяха Фарли и Шейд - влюбих се и в двамата. Прекрасно изградени герои, с които успях да се свържа и смятам, че това са най-добрите персонажи в двете книги досега. Особено Фарли със своята смелост, отдаденост, себеотрицание и непоколебимост. В "Стъкленият меч" получаваме малко повече информация за нейното минало и за семейството й, което също беше от голяма полза при изграждането на образа й. Фарли със сигурност е един от най-любимите ми женски персонажи изобщо, мога да я сравнявам единствено с Катнис и се надявам нещата да се развият възможно най-добре за нея. А Шейд беше перфектният брат за Мер, не бих могла да очаквам нещо повече от него, тъй като наистина много ми хареса. Спойлер! Той и Фарли са невероятна двойка, на която трябваше да се обърне много, много повече внимание (но нали историята се разказва от гледната точка на Мер, така че.) Както и да е, със сигурност влизат в списъка ми с любими двойки. А със смъртта на Шейд Виктория Айвярд най-после успя да ме разплаче - знаех, че ще се случи, и го очаквах във всеки един момент, но когато стигнах до тази част просто ми дойде в повече. А начинът, по който Фарли реагира след това, само разби сърцето ми допълнително, като едновременно с това ме накара да я заобичам още повече. Това беше може би най-разтърсващата част от книгата за мен (заедно с частта с убитото бебе, срещата с Камерън и, разбира се, финалът), което е и една от причините за яда ми към Мер, когато каза, че милостта на Кал е погубила брат й. Край на спойлера!

В крайна сметка мога да кажа, че останах доволна от "Стъкленият меч", макар че имах малко по-големи очаквания към продължението на "Алена кралица". Основният недостатък за мен беше именно главната героиня Мер, но ако трябва да оценя книгата напълно обективно, ще призная, че има много други далеч по-добре изградени герои, с които успях да се свържа и които наистина харесвам. Освен това сюжетът е интересен и непредсказуем - точно това, от което се нуждае една добра антиутопия. Оцених книгата с 4/5 звезди, защото можеше да е и по-добра, но въпреки това ми хареса и с нетърпение ще чакам продължението на тази история.

Снимки: Pinterest & Tumblr

"Алена кралица" от Виктория Айвярд

Хората в антиутопичния свят на Норта са разделени според цвета на кръвта си - Сребърните са елитните и авторитетни личности със свръхестествени способности, а Червените представляват простолюдието, обречено да живее в робство на по-висшите от тях. През целия си живот Мер Бароу е била убедена в произхода си на Червена - тя е типична крадла без добро образование, работа и бъдеще, която се е примирила с идеята, че ще замине на война. Но след една случайна, странна и животопроменяща среща, Мер е назначена да прислужва в двореца, където по още една странна случайност тя разбира, че също като Сребърните притежава тайнствена и необикновена способност. След това откритие момичето е принудено да остане да живее в двореца, за да поддържа илюзията за живота си в името на запазването на досегашния ред в страната. Но опасностите, застрашаващи кралския двор, не се крият само отвън в лицето на бунтовническото общество - те са и вътре в двореца. В историята се преплитат интриги и непредсказуеми обрати, а властта, сигурността и доверието са под въпрос, тъй като всеки може да предаде всеки.

Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.

Прочетох "Алена кралица" преди около седмица и оттогава основните ми въпроси, свързани с нея са "Защо, по дяволите, свърши така?" и "Кога ще излезе следващата?". Трябва да призная, че в началото книгата не успя съвсем да ме грабне и й отне около стотина страници, за да привлече интереса ми и да го задържи до последното изречение. Светът, макар и създаден по типичния за антиутопиите начин, е много добре изграден и описан. Това вероятно се дължи на начина на писане на Виктория Айвярд - простичък, но завладяващ. Много харесвам книги, написани така, че да се почувстваш като свидетел на всичко случващо се, сякаш можеш отблизо да огледаш и да си представиш всеки описан детайл - за мен "Алена кралица" беше една от тези книги, което е и основната причина да я харесвам. 

Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Като сюжет отначало беше леко монотонна - това е и причината да проточа началото, но след това наистина не можех да я оставя. Изпълнена е с обрати, постоянно се случва нещо объркващо и коренно различно от онова, което до този момент си смятал за факт. Събитията непрекъснато се променят - постоянно се намираш в разгара на една война, зад която стоят интриги, лъжи, коварство и предателства. Любовният триъгълник (или по-скоро четириъгълник) според мен също е много добре изграден и вместен между събитията. Обикновено не съм фенка на подобни любовни фигури?, но в случая не се наблягаше чак толкова на отношенията между героите - тази част от историята остана на заден план, като едновременно с това чудесно допринесе за нарастващото напрежение и засилващия се у мен интерес.

Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото.

Към всеки от героите изпитвам смесени чувства, тъй като никой от тях не успя да ме спечели напълно на своя страна. Мер, от чието име се разказва историята, на моменти наистина много ме дразнеше - не само с постъпките си, но и с начина си на мислене. И все пак тя е много силна и всеотдайна героиня, която въпреки обстоятелствата, в които попада, се държи човешки и не спира да се бори. Харесвах Кал в началото, но след това останах с впечатлението, че е поредният клиширан образ на перфектния принц престолонаследник. С приближаването на края обаче той отново успя да си спечели положителното ми мнение. Що се отнася до Мейвън, неговият образ много ми хареса, дори след края (леле, този край.) Мисля, че писателката е изградила личността му много добре - той е сладък, мил, почти перфектен, но в него има и нещо гнило. Усетих това малко след появата му, но въпреки това запазих мнението си за него през цялото време, а и сега съм изпълнена с надежда за един осъзнал се и по-различен Мейвън в следващите книги. Второстепенните герои като Килорн, Фарли, Гиза, Джулиан и Еванджелин, от друга страна, ме оставиха с много добро впечатление, като първите трима спечелиха всичките ми симпатии. Килорн за мен е най-подходящ за Мер - той притежава много голяма част от качествата, които търся у мъжките персонажи като смелост, всеотдайност, упоритост и независимост. Фарли пък е една от най-силните и борбени женски героини, за които съм чела. Обичам Гиза и много искам да разбера повече за нея и за това, което й се случва по-нататък, защото тя просто не присъстваше достатъчно. Джулиан е много важен за книгата и развитието на Мер като личност и ме остави с доста добро впечатление, макар че все пак очаквам да се окаже, че в него има нещо нередно. Колкото до Еванджелин, тя е героинята, която обичам да мразя - за нея също имам големи надежди. Наистина харесвам повечето второстепенни герои, но имам чувството, че техните собствени истории не бяха достатъчно развити в хода на книгата, така че очаквам да ги опозная по-добре в останалата част от поредицата (особено Гиза.)

Това е въпрос на живот и смърт. Не играя за трон или корона, или принц. Изобщо не играя. Аз съм различна.

След прочитането на книгата вече не съм изненадана защо спечели наградата на Goodreads за най-добра дебютна книга през изминалата година. Подходяща е за почитатели на "Игрите на глада", "Изборът" и "Дивергенти", и изобщо за хора, които харесват съвременни дистопии, пълни с обрати и интриги. "Алена кралица" ще ви остави без дъх и изпълнени с въпроси, ще ви накара да прелиствате страниците, за да разберете по-бързо какво се случва на края. След това вероятно мъничко ще съжалявате (понеже, отново, краят), но книгата е просто невероятна и страхотна, и уникална, затова напълно ще си струват сълзите, яда и нестихващото желание за още.

(Във връзка с това, според GR втората книга излиза в началото на февруари, така че силно се надявам скоро да е достъпна и за българските читатели, защото очевидно имаме огромна нужда от това.)

Снимки: tumblr