вечности

Нашите "сега" оставиха

едно "завинаги" след теб

безкрайно.

Обещаваше ми вечност

толкова красива, че повярвах

в думата "завинаги", 

защото ти ме уверяваше,

че съществува.

И беше вярно - 

"винаги" го имаше,

ала за твърде кратко може би.

Но после вечността приключи

и се събудихме от сън горчиво-сладък.

 А стъпките ти, все по-тихи и далечни,

отекваха в душата ми,

където пазех нашите "сега"

и ги обезсмъртявах,

за да може да останат вечни

дори когато обещаното "завинаги"

си тръгне.

А то си тръгна с теб

и с всички обещания.

Останаха ми само спомени,

безкрайни и отминали.

Но ти не искаше да ги запазиш.

Ти искаше да си отидат,

за да ги забравим

и да продължим

към други вечности.

А аз изгубих вяра

в думата "завинаги"

и затова запазих нашите "сега".

Сега наричам ги

забравените вечности,

които винаги ще помня,

докато "винаги" не си отиде пак

и не остави вечността ни в миналото.

Вече за последно може би.

Иленд

не съм писала от половин година...