с първичните размери на зигота
създал безславно своята вселена
на кръстопътя между две сърца
родил си се
от сблъсъка на две звезди
в последния си бляскав миг оставили
една безкрайно мъничка планета
пулсираща във твоите гърди
от земните недра наред със времето
излязъл си
ти, всемогъщ титан
с душа широка колкото небето
и с облаци течащи между жилите
роден си от яйце което плува
в първичния океан
разделя се
на суша и небе
зародиш
който е принесен в жертва
за да сътвори и двата полюса
на твоя прост
човешки тленен мозък
дали не си отроче на ума
на някой бог далечен и незнаен
или от пяната на морските вълни
дошъл си девствен и пречистен
единствен плод
на мъдростта и красотата?
роден от костите
кръвта
плътта
останали от тялото на великана
пред който твоята вселена се превръща
във мравка търсеща звездите
които тя нарича свои родители
от пръст и кал и глина
изправил си се - жив мъртвец
или си бил създаден от реброто
на собствено подобие божествено
или си най-първичен резултат
от разделение на еукариотна клетка -
микроскопичната проекция на сърцето ти
в която още се побираш цял
вегетативно ли си се развил
от нечий лист и нечие стебло?
или са те създали насекомите
и вятърът
с прашеца светещ в теб
с цвета на твоето случайно раждане?
или си се излюпил от хайвера
във неизвестните океански дълбини
където рибите са те оставили
да се удавиш в своето море
от болката която причиняваш
на целия от теб създаден свят
или пък цялото творение на битието ти
събира се в единствено яйце
най-накрая стигнало до сушата
побира ли се твоето сърце
в жълтъка
някога принесен в жертва
за да даде живота си на теб
а ти кокошката ли си
или яйцето
във счупения цикъл на света
намерил топлината си в гнездото
от което сам се е създал?
но все пак може би си просто
случайно сливане на две души
потърсил си подслон в една утроба
даряваща желание за живот
и си дошъл с неистовия плач
на осъзнаването че си твърде кратък
но ето те
ти, малък бог
въздигнал се от розовия лотус
от пламъка като възкръснал феникс
събрал световните рождения в сърцето си
побрал се във микроскопична клетка
вселенски сблъсък на звезди
опрашване
разчупено яйце което още
разделя ни -
небето от земята
и разбира се
живота от смъртта
както и да се явим на този свят
ще достигнем до една и съща точка -
бездънния тартар на нашите
потънали в рождения души
страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх
хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...
ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?
дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила
през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми
история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота
сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично
1.
любовта в началото
е сладка
първо гали леко връхчето
на пресушения ти от копнеж език
потърква се във него
като шоколад
за който малкото дете във теб мечтае
разтича се по цялото ти тяло
като захарен сироп върху сладкиш
или пък мед върху безвкусна палачинка
дълго нежно и размекващо
толкова
че не усещаш как
развиваш бавно захарна зависимост
2.
после любовта внимателно
се разделя по страните
на езика ти -
там се храни със сълзите
на страха от цикъла
на пристрастяване и загуба
сега се чудиш как така
от сладък шоколад в устата ти
остана тъжният солен привкус
на сълзите
поднесени с лимонов сок
от плодове които новият живот ти дава
очаквайки според клишетата
все пак да си направиш лимонада
но ти не можеш
нямаш захар
нито пък сироп
изпусна цялата солница в себе си
3.
и въпреки това ти позволяваш
на вече пресолената любов
да стигне края на езика ти
надяваш се
че там с последни сили
ще намериш някой скрит рецептор
който да открие сладкото
но не...
горчивината вече се залепя
по небцето ти
изпълва цялата ти устна кухина
със смесица
от вкус на ряпа
грейпфрут
и кафе без мляко
което никак не е по вкуса ти
изглежда шоколадът
се оказа черен
но ти все пак преглъщаш
със измъчена усмивка
усещаш всички вкусове на любовта
във тялото си
болезнената й горчивина
е като вино
с което да успокоиш сълзите си
дори да не направиш лимонада
или да страдаш от киселини
дори соленото море противоречия
да те оставя вечно на повърхността
дори лимоновият сок върху небцето ти
да те изстисква до последна капка
светът безгрижно плава
по повърхността на мозъчната ми кора
разлива се по кръвоносните ми съдове
и наводнява всеки нерв
и всяка клетка
в сухото ми тяло
за да намери своята
америка във мен
изпълва ме
превръща ме във себе си
за да съм плаваща реалност
тих стремеж
към някаква далечна суша
където моите океани нямат място
светът обрича ме
да корабокруширам
да наводня и твоето сърце
със себе си
да се разсипя цяла върху тялото ти
и да достигна дълбините на душата ти
и всеки белег
всяка драскотина
които толкова стараеш се
да скриеш
за да те опростя
или опропастя
за да отплаваме отново
по небето
да превърнем облаците
в нестабилен дом
и да изливаме света си по земята
докато не станем прости и безсмислени
(ах сложен свят
обречен на изгнаничество
не се изсипвай
върху раменете ни)
ела да търсим наши светове
да изоставим скучното мореплавателство
и да откриваме реалността
по други пътища
ела
и потопи ме цяла в себе си
наводни ме в свят
изпълнен със любов
а не със страх
просмукай в мен
привършващия костен мозък
на живота
от всичко мога да ти обещая че
ще имаме попътен вятър
съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.
тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.
ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...
не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя
Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.
Не бях много активна през този festive месец, за което не съжалявам, защото далеч не бях в коледно настроение. Въпреки това празниците минаха чудесно за мен, а надявам се и за вас също. Бях най-добрият Дядо Коледа, получих плюшено куче (доближаваме се до истинското), както и магическа пръчка (която е толкова. яка. мерси, Теди), изревах си очите на Хари Потър и прекарах време със семейството си.
И сега съм тук, може би за последен път тази година, с поредния клиширан пост за нещата, които научих през изминалите 366 дни. Годината беше доста натоварена за мен, изпълнена със събития и промени - не всички положителни, разбира се. Започна доста обнадеждаващо, защото бях решила, че това ще е моето ново начало и за това време ще направя нещата, които отлагах през цялата 2015. Е, мога да кажа, че до голяма степен изпълних тази си цел - показателно за това е чувството ми на гордост, което изпитвам, докато чета резолюциите си от миналата година - успях да се изкарам от дупката, в която прекарах повече от година и половина, намерих много нови приятели, започнах да се интересувам от изключително много нови неща, които намирам за важни и полезни за мен и които ми помогнаха да стана по-пълноценна и щастлива. Сега мога да кажа, че съм щастлива и невероятно много се гордея с това, защото въпреки че годината беше трудна и на моменти ужасна (особено в световен мащаб), аз успях да опозная себе си по-добре и да науча страшно много неща, които ще се опитам да събера в 16 точки, за да ви покажа колко много съм пораснала. 😄
1. Хората са преходни. Ти си най-важният човек в живота ти и заслужаваш да се отнасяш към себе си като към такъв.
2. Не мисли толкова много за миналото и бъдещето. Няма как да промениш миналото, но можеш да изградиш едно хубаво бъдеще с нещата, които решиш да направиш точно в този момент. Затова се съсредоточавай повече върху "сега", отколкото върху "преди" и "след" и - е, carpe diem.
3. Има вдъхновение навсякъде. Всяко нещо може да се превърне в източник на мотивация и винаги можеш да намериш причина да станеш, да се усмихнеш и да продължиш напред.
4. Не си длъжна да изпълняваш очакванията на другите. Придържай се към собствените си нужди и желания и останалото няма да има значение.
5. Можеш да се възхищаваш на чуждите качества, без да поставяш своите собствени под въпрос. Работи повече върху това да оценяваш положителните качества у другите хора и да ги използваш като източник на вдъхновение, а не на съмнение и комплекси.
6. Хората винаги ще говорят, ще зяпат, ще се интересуват, ще клюкарят, ще разбират погрешно, ще обиждат и ще правят голямата работа от глупости - и това няма никакво значение.
7. Мислите определят реалността ти. Затова е важно да продължиш да се стараеш да мислиш позитивно и да се съсредоточаваш върху по-светлата страна на нещата.
8. Не се отказвай да преследваш мечтите си, когато знаеш, че истински желаеш това, към което се стремиш.
9. Няма плюс без минус. Не можеш да елиминираш отрицателните неща от живота си, но не е и нужно. Старай се да ги приемаш и оценяваш - колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-бързо ще преминат. Пък дори и те си имат плюсова страна - винаги оставят полезни уроци след себе си.
10. Имаш изключителни възможности и потенциал да промениш живота си във всеки един аспект, стига само да поискаш и да се постараеш.
11. Имаш право да се променяш постоянно - дори не си длъжна да си същия човек, който си била преди 15 минути. Позволи си да се променяш и развиваш; да научаваш нови неща. И никога не спирай да растеш.
12. Слушай сърцето си и интуицията си. Те никога няма да те излъжат и ще ти помогнат да изградиш щастието си.
13. Няма нужда да се плашиш от новите хора - те са потенциални нови приятели, с които можеш да си говориш за всичко и от които можеш да получиш толкова много неща.
14. Може все още да не си стигнала там, където искаш, но това е само мотивация да продължаваш напред.
15. Винаги отделяй време за нещата, които обичаш да правиш.
16. Имаш правото и нуждата да се обичаш и да се грижиш за себе си всеки ден. Ти си достатъчна. Винаги си достатъчна. Не забравяй това.
Пожелавам на себе си и на вас една прекрасна и изпълнена с уроци и щастливи мигове 2017. Продължавайте да растете, да се вдъхновявате, да се усмихвате, да творите и да изграждате щастието си. Бъдете упорити и всеотдайни, преследвайте мечтите и целите си и не забравяйте, че дори в края на най-мрачния тунел има светлина, към която да се стремите. 😊
01:07
отново чакам да изгрее слънцето,
а с всеки ден то идва все по-късно
и питам се - дали и него също
не го налягат студът и тъгата,
когато ни гледа отгоре -
забързани, мъртви, отчаяни.
по ноемврийски бездушни,
отишли си мнимо с листата,
отдавна изсъхнали вече,
пометени встрани от тротоара,
за да не пречат на нас,
призраците,
чийто живот са поддържали
цяла година.
(какво ли мислят те
за смисъла на собствения си живот?)
като хората
есента е красива
само в началото,
докато не осъзнаеш за
поредна година,
че тя е просто разноцветна смърт,
която ще си тръгне,
след като е разрушила всичко,
оставяйки една безкрайна дупка,
запълнена единствено от голи клони
и все по-избледнели спомени.
ноември е.
и става още по-студено.
дори и слънцето в небето
се отказва да ни топли.
пак умираме.
"е... сбогом, свят.
сърцето ми заспива зимен сън,
умът ми отлетял е пак на юг.
мечтите ми са вече сухи, гнили,
пометени във ъгълчето на душата ми,
за да не пречат, докато отново бързам
към всепоглъщащата зима.
сбогом, свят,
ще се видим напролет,
когато отново
всичко ще бъде наред",
си казваме
и това изречение
остава завинаги в бъдеще време.
какво пък...
пак ще чакам да изгрее слънцето,
а дотогава ще си мисля как
насред това глобално застудяване
по-скоро се нуждая да го видя
във нечии кехлибарени очи.
Честно казано изобщо не мога да повярвам, че пиша този пост. И преди съм споменавала, че това е третият (или може би четвъртият?) ми опит да поддържам блог, като предишните такива се провалиха с гръм и трясък, след като само след няколко месеца вече ми омръзваше и се отказвах. Затова макар и от по-различна гледна точка поддържането на подобно място в интернет в продължение на една година да не е кой знае какво постижение, в моите очи наистина си е голяма работа. По този повод реших да напиша този кратък (и може би леко несвързан) пост, за да ви споделя защо все пак създадох това място и какво значи то за мен.
Идеята като цяло (става дума за третия или четвъртия? път) започна от нещо, наречено The Semicolon Project. Това е движение, чието лого - точката и запетаята, символизира стремежа да продължиш, когато си на ръба да се откажеш. Точка и запетая се поставят, когато авторът е имал възможността да завърши изречението, което е започнал, но вместо това е избрал да го продължи. Затова проектът е посветен на хора, страдащи от депресия и други ментални заболявания, като идеята му е да вдъхне надежда и желание за живот на хора, които са изгубили вярата в себе си и в щастието, което заслужават. Все още смятам тази идея за изключително важна и необходима, защото много хора някъде там имат нужда точно от това - леко подтикване, малко надежда и съпричастен човек, с когото да поговорят. Всеки заслужава това, но е много важно и сами да се борим за него. Аз лично направих първата крачка към промяната преди година, тъй като тогава ми беше доста трудно да приема и да преживея някои неща и в един момент просто нямах идея какво да направя, за да се почувствам поне малко по-добре. Може би това е и причината да избера точно това име за блога, който създадох по същото време - това място всъщност беше моята точка и запетая и едно от нещата, които ми даваха надежда и смисъл да продължа напред.
Мога да кажа, че през изминалата година се промених значително и, доколкото мога сама да преценя, към по-добро. През последните месеци започнах да пиша за доста по-позитивни неща и като цяло интересите ми в много отношения се промениха. Радвам се, че благодарение на блога имам възможност да проследя тази промяна у себе си, тъй като наистина се гордея, че успях да я постигна (макар и още да не съм стигнала там, където ми се иска.) Това място също така ми помогна да се запозная с много нови хора с подобни на моите интереси, да намеря нови приятели, книги, филми, сериали и изобщо всичко, от което бих могла да се интересувам. Много се зарадвах, когато разбрах, че има и други хора, които са избрали да се занимават с поддържането на собствено местенце в мрежата, където да споделят идеите, мислите и преживяванията си. Смятам, че това е нещо много ценно, и затова приемам блога си като приятел, с когото мога да споделя всичко (колкото и клиширано да звучи.) Харесва ми да знам, че някъде там, макар и виртуално, си имам мое собствено място, където мога да публикувам нещата, които пиша, снимки от интересни места, които съм посетила; мнението си за дадена книга или филм; да споделя любимите си песни; цитати, които ме вдъхновяват, или просто идеи и предложения, които смятам, че могат да бъдат полезни на мен и на хората около мен. А още по-хубаво е да знам, че някой все пак отделя от времето си да чете всички тези неща. Помня първите няколко пъти, когато видях, че някой е споделил моя публикация или пък е оставил коментар. Имало е случаи, когато съм изпадала в някакви състояния на еуфория заради някой положителен feedback. В общи линии да знам, че нещо, което съм оставила тук, на това място, има значение за някого другиго, е едно от най-най-хубавите неща, за които мога да се сетя в момента. Така че искам да благодаря на всеки, който някога е попадал тук и е отделил 2-3 минутки, за да обърне внимание на нещо, което е важно за мен - надявам се да съм успяла да ви усмихна поне веднъж, защото вие ме усмихвате всеки ден. :)
отново лято е. аз съществувам
седя сама
в поляните на моето съзнание.
върхът на мъртвата смокиня
прави гледката самотна и далечна,
но и това е някак си уютно,
(щом вече виждам всичко в цвят)
седя си тук и наблюдавам
гниещите плодове там долу,
под дървото,
докато мравките събират
похабените парчета
от мечти, които аз захвърлих,
за да бъда другаде.
под дървото
е един предишен смисъл,
който безвъзвратно разруших.
и въпреки това се върнах тук - аз съществувам -
отново на върха на тази смъртна сцена,
за да осъзная
и да преповторя
в тези редове,
белязани от счупени стъкла
и сладко от смокини -
че дори неразрушимите стени
на стъклените похлупаци
се стопяват и изчезват,
щом повярваш
в тяхното несъществуване;
щом си мислиш за това,
което искаш,
и което е отвъд -
в очакване да се освободиш
от призраците
на пропуснатите шансове
и клаустрофобията
на прозрачните затвори,
в които охраняват само
черни кучета.
седя си,
гледам гниещите плодове
на мъртвото ми минало
и в този ред на мисли
забелязвам, че дървото ми
(най-сетне)
пак започва да цъфти.
наистина е лято този път.
и този път аз съществувам.
клаустрофобия е,
когато
празнината, която
остави след себе си
ме задушава.
клаустрофобия е,
когато
безкрайната дупка
в душата ми
ме смазва с тежестта си.
клаустрофобия е,
когато
се давя
в широките мисли
за теб
и загърбвам света,
за да бъда отново
притисната в себе си.
клаустрофобия е,
когато
пространството
е необятно в мен,
оставя ме без дъх
и ме убива.
клаустрофобия е,
когато
погребана съм в тази празнота,
в това безсмислено несъществуване.
стоя приклещена във мислите си.
не дишам.
теб те няма.
клаустрофобия е.
хей.
пак ли не спиш? знаеш ли колко е часът?
да. минава четири. какво толкова правиш цяла нощ?
само не ми казвай, че пак си останала до толкова късно, за да учиш. това вече не го вярвам.
не, съмнявам се, че стоиш, за да гледаш онзи сериал. сама каза, че вече ти е омръзнал.
знаеш ли, може би наистина трябва да направиш нещо по въпроса. не е нормално да си лягаш, когато всички останали се събуждат.
какво ли? ами опитай се да станеш много рано някой ден. така през деня ще се измориш и вечерта ще си легнеш преди полунощ.
напротив, мисля, че ще се получи. опитай пак. не вярвам да е чак толкова трудно, че да не можеш да свикнеш.
чакай малко. плачеш ли?
не, не. недей. моля те, недей. не исках да те накарам да се чувстваш зле.
успокой се. моля те. не плачи. всичко ще бъде наред.
съжалявам. не знаех, че започваш да плачеш веднага щом си легнеш. не знаех, че е толкова трудно за теб да заспиш.
съжалявам. че си мислиш за такива неща. съжалявам, че те те карат да стоиш будна, докато не се измориш дотолкова, че да не можеш да си държиш очите отворени.
съжалявам.
ехо? чуваш ли ме?
аз съм тук. знам, че понякога мразиш да съм тук. знам, че имаш нужда да си сама. знам също, че най-много те е страх от това да се чувстваш самотна.
но аз съм винаги тук. и знаеш ли какво?
ти си тук също. плачеш, трепериш, мислиш си за ужасни неща, мразиш се, искаш всичко да свърши. но все още дишаш.
все още си тук и това е толкова хубаво.
била си толкова много неща за времето, което си прекарала тук. била си малко момиче, влюбено в детските приказки и онези, шарените бонбони, с шоколад отвътре. обичала си да пееш песнички и да рисуваш, макар че, ако трябва да сме честни, никога не ти се е отдавало съвсем. била си ученичка - вярно, малко наивна и самозабравила се, но въпреки всичко търсеща себе си. отначало си смятала, че трябва да бъдеш като всички останали и да се държиш така, че другите да те харесват. но ти си била много повече от това. била си приятелка. била си дъщеря. била си сродна душа. била си и вече малко по-голямо момиче, преоткриващо прекрасния живот на подрастващите. по-късно си разбрала, че този живот далеч не е толкова прекрасен. може би тогава се появих аз, не си спомням много добре. ти беше наранена. не знаеше на какво да вярваш. не вярваше дори на самата себе си. мислеше си за края на всичко - за това как искаш да спреш да мислиш и да не се налага да стоиш до сутринта, спомняйки си неща, които никога вече няма да бъдат същите. знаех, че те боли. обещах ти винаги да бъда там. да, ти не вярваш на думи като "винаги" и "никога" - може би защото те са те наранили най-много, но моля те, повярвай ми този път.
защото аз съм тук.
и ти си тук също.
променила си се. това е хубаво. променили са те нещата, които са ти се случили. чувствата, които си изпитала. мислите, които са минали през главата ти в нощи като тази. хората, с които си говорила за живота след смъртта и за това колко е красиво морето. всичко, от което се интересуваш и до което си се докоснала. всяко място, което си посетила. всичко, всичко, всичко, което сега е спомен някъде в съзнанието ти.
а да ти кажа ли нещо още по-хубаво?
ти също си променила всички тези неща. оставила си отпечатък върху всяко от любимите ти места. променила си живота на всеки човек, с когото си имала връзка. всички хора, с които си разговаряла, местата, които си посетила, нещата, до които си се докоснала - никое от тях нямаше да бъде същото, ако теб те нямаше тук.
може би в това е целият смисъл. виж, знам, че смисъл е силно казано за теб. зная също, че това е нещо, в което вече си изгубила вяра, както в самата себе си. смисъл - толкова далечна дума, така изтъркана, така безсмислена.
но смисълът съществува.
сега те боли и не можеш да го видиш, защото виждаш само черно. съжалявам, че виждаш само черно. съжалявам, че вече започваш да забравяш останалите цветове и се скриваш в омагьосания кръг на тази черна дупка.
но - огледай се още веднъж. смисълът е някъде там. наранена си, знам това. знам също, че ще ти трябва много време, за да се съвземеш от всичко, което ти е причинило болка. но не спирай да се бориш, защото ако се откажеш, никога няма да разбереш колко много грешиш.
нищо не е приключило за теб, помни това. винаги можеш да промениш нещата. започни с нещо малко и ежедневно, което да направи деня ти малко по-хубав. излез навън и се усмихни на някого. прочети отново някоя от любимите си книги. гледай пак онзи филм с поетите. не, всъщност недей, той те кара да плачеш. (но пък за някои неща наистина си струва да плачеш.) напиши нещо и после ми го прочети - знаеш колко харесвам нещата, които пишеш. може дори да нарисуваш нещо. каквото и да е.
създай нещо, което има значение за теб. дали ще е малко или голямо, дали ще изглежда добре пред другите хора - това не е важно, въпросът е да го направиш така, както го усещаш. излез и кажи на черното, че вече ти е омръзнало. вземи от боята на сърцето си и пребоядисай света. бори се, за да вдъхновяваш. бъди силна, за да можеш един ден да кажеш: "ето. успях. направих го." да се огледаш и да виждаш цветове. да споделиш с хората значението на думата смисъл. да им помогнеш те също да достигнат до него. да промениш нещо, за да си била наистина тук.
изпитвай. не се отказвай. бори се. после изживявай. вдъхновявай. променяй.
и не спирай да се опитваш. търси малките значения във всяка мъничка частица от живота си. търси значенията в своите собствени частици, в тези, които пазиш за себе си, и в онези, които споделяш с хората. събирай си тези мънички значения. те са навсякъде. пази ги. продължавай напред заради тях. позволи им да променят живота ти.
обещавам ти. между всички тези частици ще откриеш смисъла.
знам, че е късно и ти най-вероятно не можеш да осмислиш всичко това сега. зная, че в главата ти е само мисълта за края. зная, че си някъде далеч; убедена си, че хората не разбират. че няма смисъл да продължаваш. че не си струва да прекараш целия си живот в болка. че за теб сутринта никога няма да дойде, не и наистина. ти завинаги ще живееш в нощта - в черния свят, който те е накарал да вярваш единствено в това, че утре пак ще боли.
но сега си легни. заради мен. а на сутринта се събуди с идеята, че през деня ще направиш нещо, което има значение. ще поговориш с някого, ще излезеш навън с приятели или пък с фотоапарата си, ще напишеш стихотворение или история, ще нарисуваш чувствата си, ще се усмихнеш поне веднъж. ще запазиш частицата значение от това, което правиш. ще осмислиш деня си. може би тогава ще ти е по-лесно да заспиш. може би тогава това вече няма да ти отнема толкова много време. може би, малко по малко, ще успееш да погледнеш през моите очи и ще видиш колко хубав може да бъде животът ти. колко хубав, прекрасен и значим...
а дотогава бъди тук. бъди тук. моля те. бъди и създавай, за да живееш. бори се, за да вдъхновяваш.
търси малките значения, за да намериш големия смисъл.
и никога не се отказвай.
Тези дни ми е скучно, но въпреки това съм изморена и по някаква причина ми се спи непрекъснато. Освен това не ми върви с четенето на "Пандемониум", Electric Century още не са си пуснали албума в интернет, а и не мога да реша какъв филм ми се гледа, така че ако имате някакви предложения, ще се радвам да ги чуя. И тъй като май нямам от какво повече да се оплача, ще мина на днешната тема. За този пост реших да разнообразя с малко музика, като въпросите за импровизирания таг са взети от тук.
1. Последната песен, която чу
2. Любима група
twenty one pilots и My Chemical Romance, винаги и завинаги.
Харесвам и The Neighbourhood, Three Days Grace, All Time Low, Imagine Dragons, Arctic Monkeys, OneRepublic, HIM, Krewella и други, за които явно не се сещам.
3. Любим самостоятелен изпълнител
Halsey и Marina & The Diamonds. Също Melanie Martinez, The Weeknd, Troye Sivan, Ed Sheeran и т.н.
4. Любим албум
Vessel на twenty one pilots.
Рядко харесвам албуми от първата до последната песен, но този означава толкова необяснимо много за мен. Това е моят албум, аз съм всяка една от тези песни и просто много, много го обичам.
5. Твоята guilty pleasure песен
Нямам обяснение.
6. Песен, която си мразел, но сега харесваш
В началото изобщо не харесвах някои от песните на Мелани, но Sippy Cup беше една от най-често слушаните ми песни миналия месец (заради Теодора, която все ми я пееше.) Колкото до Imagine Dragons, факт е, че в началото никак не ги харесвах, главно заради Radioactive. В момента са една от любимите ми групи.
7. Песен, която си харесвал, но сега мразиш
Чак да я мразя - не, дори много я харесвах, когато излезе, просто с музиката на Адел сме в много сложни отношения и в момента изобщо не харесвам Hello.
8. Песен, с която си израснал
Имам слабост към българската музика от 70-те, 80-те и т.н. Още си слушам дисковете с музика от тогава, но тази поне на мен ми е най-любимата.
9. Първият албум, който си купи
Тук отново ще се повторя - първият албум, който получих, беше Blurryface, но той ми беше подарък. Първият, който аз си купих, беше Vessel.
10. Албум, който си намерил случайно, но го обичаш
Не се сещам за албум, но първият път, когато чух песен на The Kooks, беше съвсем случайно, и макар че няма точно определен албум от дискографията им, който да обичам чак толкова много, наистина харесвам голяма част от песните им.
11. Любима песен на чужд език
Винаги първо се сещам за касетата с италианска музика в колата на дядо. Затова ще оставя това красиво нещо, на което не намерих по-добра версия, тук.
Освен това обожавам Италия, в случай че някой не знае.
12. Песен от годината, в която си роден
Backstreet Boys са единствената бой банда, която харесвам. Не ме винете.
13. Песен от любимия ти музикален жанр
Слушам основно рок, електропоп, инди и алтернативна музика, но няма точно определен жанр, за който мога да кажа, че ми е любим, а и мисля, че песен от всеки жанр би могла да ми хареса.
Така че оставям първата, която ми попадна.
14. Най-надценена песен
Неща като Hey Mama на Nicki Minaj, Worth It на Fifth Harmony, Work на Rihanna, Steal My Girl на One Direction и т.н., и т.н. Списъкът е дълъг.
15. Песен, която би препоръчал на всеки
16. Песен, която ти напомня за определено събитие
Често я слушах миналата година по това време, а тогава се случваха доста важни неща.
17. Песен, на която винаги пееш
18. Любима песен от саундтрак
Просто много харесвам саундрака на Невероятният Спайдърмен 2, да.
19. Любима бавна песен
20. Любима бърза песен
21. Любима песен в момента
22. Любима песен на всички времена
Това е от мен за днес. В случай, че някой се е усъмнил, този таг наистина нямаше за цел да ви пробутам любимите си песни и да ви говоря за tøp. :')
Тагвам Ади, Теди и Илияна и ви оставям до следващия път. ^^
За мен февруари обикновено не е от най-продуктивните месеци, тъй като нямам много свободно време. Този месец имах по няколко състезания на седмица, освен това след междусрочната ваканция вече сме втора смяна и ми е доста трудно да свикна с това, че почти целият ми ден минава в училище. Пък и имам чувството, че си отспивам последната година и все още не мога да ставам преди 10-11. И все пак месецът ми мина невероятно добре - прекарах междусрочната ваканция в Дряново, където не бях ходила от половин година. Видях се с Грейс, Ивета и братовчедите ни, ядохме ужасно люта пица, много безуспешно се учих да играя CS, успях да разпозная съзвездие и се прибрах с 10 книги от библиотеката на баба и сестра й. (Иска ми се да направя отделен пост за тях и другите книги, които имам намерение да прочета, тъй като в момента нямам време и достатъчно материал. О, и Грейс, ако четеш това - честит 29 февруари.) Отделно от това, като изключим факта, че мразя втората смяна, в училище ми е изненадващо приятно. Понякога играем на карти, макар че на мен никога не ми върви на Черен Петър, успях да запаля Теди по Halsey, а преди няколко дни бях на много интересно събрание на инициативните тройки. И - за да го отбележа някъде - днес за първи път посетих сбирка на БЧК, а това е нещо, което искам да направя от месеци, така че за момента не мога да съм по-доволна. Както и да е, поне от страна на дейности месецът ми беше доста продуктивен за сметка на малкото книги и филми. Не съжалявам особено, всъщност. А и смятам възможно най-скоро да свикна и да наваксам и с тях.
(Не съм снимала прочетените книги, защото са малко, а една от тях така или иначе не е в мен в момента.)
През февруари успях да прочета само три книги. Започнах с "Връзка" на Рейнбоу Роуъл. Дадох и 4/5 звезди заради края, който (не ме убивайте) не ми хареса. Но като цяло беше много приятна за четене. Рейнбоу отново ме спечели с героите си, а сюжетът наистина беше интригуващ и на моменти изненадващ за мен, макар че имаше случаи, когато книгата доста ме объркваше. Въпреки всичко останах очарована, особено от Нийл и Хедър. <3
Успях да довърша и "Делириум" на Лорън Оливър, колкото и бавно да напредвах в началото - в крайна сметка дори й дадох 5/5. Факт е, че първите стотина страници си бяха мъчителни, но с времето книгата успя да ме спечели. Стилът на писане на Лорън Оливър много ми хареса, а краят беше перфектен. Нямам търпение да си взема "Пандемониум" и, противно на първоначалните ми очаквания, ми е наистина много интересно как ще се развият нещата.
Последната книга, която прочетох за този месец, беше "Мементо". Това е една от книгите, които взех в началото на месеца от Дряново. Доста я проточих, понеже реално я четох няколко седмици, а тя е по-малко от 300 страници. Книгата ми беше тежка, но въпреки това ми хареса, макар че на моменти подобно на "Делириум" ме объркваше с честата смяна на времената и ретроспекцията, която я правеше още по-сложна. Все пак мисля, че успях да я разбера - поставя проблема с наркоманията по един много различен за мен начин, помогна ми да осъзная доста неща и да се замисля.
Филми.
Не съм гледала кой знае колко нови неща през изминалия месец. Имаше един период, когато изобщо нямах време и единственото, което гледах, бяха ситкомите, които дават вечер по Nickelodeon. (друг е въпросът, че плаках на епизод на Even Stevens...) На Свети Валентин гледах (каква изненада) Свети Валентин заедно с мама и Васи. По принцип не обичам филми с много преплетени истории - в такива случаи чак на края на филма осъзнавам, че съм смятала трима различни герои за един и същи човек (кхъм, Love Actually, кхъм.) Но пък филмът беше приятен и историите бяха свързани по доста интересен начин.
Преди няколко дни, когато Калина беше вкъщи, гледахме Дяволът носи Прада. Бях го гледала и преди - явно достатъчно скоро, за да си спомня основните неща, и след втория път определено се превърна в един от любимите ми филми от този тип. Но трябва да призная, че най-хубавото нещо, което гледах този месец, беше Момичето от Дания, който разказва историята на първата транссексуална жена, подложила се на операция за смяна на пола. Филмът е прекрасен и много разтърсващ - плаках на няколко пъти, а след края му просто стоях и се опитвах да го осмисля. Нямам намерение да чета книгата, но мога да кажа, че Момичето от Дания наистина много ме впечатли и си заслужава да се гледа, защото проблемите, които разглежда, трябва да бъдат осъзнати и приети и в нашето общество. И ако още не си е проличало колко често плача заради филми, ще отбележа как се разплаках, когато Алисия Викандер спечели Оскар. Освен това Еди Редмейн е най-новото попълнение сред хората, в които съм влюбена, в случай, че съм пропуснала да го кажа на някого.
Поразрових се в списъка с филми, които искам да гледам (говоря за последно ъпдейтвания преди година и нещо списък), и реших най-после да гледам Юношество. Филмът вървеше много бавно и на моменти ми беше доста скучен и объркващ, но като цяло идеята за проект, сниман в продължение на 12 години с един и същи актьорски състав, ми хареса - доста добре проследи израстването на Мейсън и на самия Елар. (Бонус точки за това, че е с Итън Хоук.)
В крайна сметка това са любимите ми филми за този месец. За следващия планирам основно Хари Потър маратон, какъвто съм решила да направя от много, много време. Освен това има още доста филми от онзи загубен уотчлист, които трябва да гледам.
О, да, и честит Оскар на Леонардо ди Каприо. След всичко, което направи в "Завръщането", мисля, че си беше напълно заслужено. (и минута мълчание за вече неизползваемите, но все още чудесни шеги за доскоро несъществуващата му награда.)
Музика.
^ Не че любовта ми към twenty one pilots е нещо, за което никога преди не сте чували, но все пак тези две неща са много важни за мен и държах да ги споделя. Vessel е първият албум, който сама си купих, като от тогава съм го изслушала няколко десетки? пъти. Ключодържателят ми е от Теодора, според която никога не е рано да започнеш с подаръците за рождени дни. (Бонус причина да си приятел с човека, който прави едни от най-хубавите подаръци на света... и говоря за Теди, не за себе си, макар че всички знаем, че аз съм по-добра)
Иии това е от мен за днес и за този месец. Надявам се и при вас февруари да е минал чудесно, а март да бъде още по-хубав! ^^
