с първичните размери на зигота
създал безславно своята вселена
на кръстопътя между две сърца
родил си се
от сблъсъка на две звезди
в последния си бляскав миг оставили
една безкрайно мъничка планета
пулсираща във твоите гърди
от земните недра наред със времето
излязъл си
ти, всемогъщ титан
с душа широка колкото небето
и с облаци течащи между жилите
роден си от яйце което плува
в първичния океан
разделя се
на суша и небе
зародиш
който е принесен в жертва
за да сътвори и двата полюса
на твоя прост
човешки тленен мозък
дали не си отроче на ума
на някой бог далечен и незнаен
или от пяната на морските вълни
дошъл си девствен и пречистен
единствен плод
на мъдростта и красотата?
роден от костите
кръвта
плътта
останали от тялото на великана
пред който твоята вселена се превръща
във мравка търсеща звездите
които тя нарича свои родители
от пръст и кал и глина
изправил си се - жив мъртвец
или си бил създаден от реброто
на собствено подобие божествено
или си най-първичен резултат
от разделение на еукариотна клетка -
микроскопичната проекция на сърцето ти
в която още се побираш цял
вегетативно ли си се развил
от нечий лист и нечие стебло?
или са те създали насекомите
и вятърът
с прашеца светещ в теб
с цвета на твоето случайно раждане?
или си се излюпил от хайвера
във неизвестните океански дълбини
където рибите са те оставили
да се удавиш в своето море
от болката която причиняваш
на целия от теб създаден свят
или пък цялото творение на битието ти
събира се в единствено яйце
най-накрая стигнало до сушата
побира ли се твоето сърце
в жълтъка
някога принесен в жертва
за да даде живота си на теб
а ти кокошката ли си
или яйцето
във счупения цикъл на света
намерил топлината си в гнездото
от което сам се е създал?
но все пак може би си просто
случайно сливане на две души
потърсил си подслон в една утроба
даряваща желание за живот
и си дошъл с неистовия плач
на осъзнаването че си твърде кратък
но ето те
ти, малък бог
въздигнал се от розовия лотус
от пламъка като възкръснал феникс
събрал световните рождения в сърцето си
побрал се във микроскопична клетка
вселенски сблъсък на звезди
опрашване
разчупено яйце което още
разделя ни -
небето от земята
и разбира се
живота от смъртта
както и да се явим на този свят
ще достигнем до една и съща точка -
бездънния тартар на нашите
потънали в рождения души
страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх
хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...
ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?
дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила
през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми
история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота
сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично
1.
любовта в началото
е сладка
първо гали леко връхчето
на пресушения ти от копнеж език
потърква се във него
като шоколад
за който малкото дете във теб мечтае
разтича се по цялото ти тяло
като захарен сироп върху сладкиш
или пък мед върху безвкусна палачинка
дълго нежно и размекващо
толкова
че не усещаш как
развиваш бавно захарна зависимост
2.
после любовта внимателно
се разделя по страните
на езика ти -
там се храни със сълзите
на страха от цикъла
на пристрастяване и загуба
сега се чудиш как така
от сладък шоколад в устата ти
остана тъжният солен привкус
на сълзите
поднесени с лимонов сок
от плодове които новият живот ти дава
очаквайки според клишетата
все пак да си направиш лимонада
но ти не можеш
нямаш захар
нито пък сироп
изпусна цялата солница в себе си
3.
и въпреки това ти позволяваш
на вече пресолената любов
да стигне края на езика ти
надяваш се
че там с последни сили
ще намериш някой скрит рецептор
който да открие сладкото
но не...
горчивината вече се залепя
по небцето ти
изпълва цялата ти устна кухина
със смесица
от вкус на ряпа
грейпфрут
и кафе без мляко
което никак не е по вкуса ти
изглежда шоколадът
се оказа черен
но ти все пак преглъщаш
със измъчена усмивка
усещаш всички вкусове на любовта
във тялото си
болезнената й горчивина
е като вино
с което да успокоиш сълзите си
дори да не направиш лимонада
или да страдаш от киселини
дори соленото море противоречия
да те оставя вечно на повърхността
дори лимоновият сок върху небцето ти
да те изстисква до последна капка
светът безгрижно плава
по повърхността на мозъчната ми кора
разлива се по кръвоносните ми съдове
и наводнява всеки нерв
и всяка клетка
в сухото ми тяло
за да намери своята
америка във мен
изпълва ме
превръща ме във себе си
за да съм плаваща реалност
тих стремеж
към някаква далечна суша
където моите океани нямат място
светът обрича ме
да корабокруширам
да наводня и твоето сърце
със себе си
да се разсипя цяла върху тялото ти
и да достигна дълбините на душата ти
и всеки белег
всяка драскотина
които толкова стараеш се
да скриеш
за да те опростя
или опропастя
за да отплаваме отново
по небето
да превърнем облаците
в нестабилен дом
и да изливаме света си по земята
докато не станем прости и безсмислени
(ах сложен свят
обречен на изгнаничество
не се изсипвай
върху раменете ни)
ела да търсим наши светове
да изоставим скучното мореплавателство
и да откриваме реалността
по други пътища
ела
и потопи ме цяла в себе си
наводни ме в свят
изпълнен със любов
а не със страх
просмукай в мен
привършващия костен мозък
на живота
от всичко мога да ти обещая че
ще имаме попътен вятър
съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.
тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.
ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...
не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя
отново лято е. аз съществувам
седя сама
в поляните на моето съзнание.
върхът на мъртвата смокиня
прави гледката самотна и далечна,
но и това е някак си уютно,
(щом вече виждам всичко в цвят)
седя си тук и наблюдавам
гниещите плодове там долу,
под дървото,
докато мравките събират
похабените парчета
от мечти, които аз захвърлих,
за да бъда другаде.
под дървото
е един предишен смисъл,
който безвъзвратно разруших.
и въпреки това се върнах тук - аз съществувам -
отново на върха на тази смъртна сцена,
за да осъзная
и да преповторя
в тези редове,
белязани от счупени стъкла
и сладко от смокини -
че дори неразрушимите стени
на стъклените похлупаци
се стопяват и изчезват,
щом повярваш
в тяхното несъществуване;
щом си мислиш за това,
което искаш,
и което е отвъд -
в очакване да се освободиш
от призраците
на пропуснатите шансове
и клаустрофобията
на прозрачните затвори,
в които охраняват само
черни кучета.
седя си,
гледам гниещите плодове
на мъртвото ми минало
и в този ред на мисли
забелязвам, че дървото ми
(най-сетне)
пак започва да цъфти.
наистина е лято този път.
и този път аз съществувам.
клаустрофобия е,
когато
празнината, която
остави след себе си
ме задушава.
клаустрофобия е,
когато
безкрайната дупка
в душата ми
ме смазва с тежестта си.
клаустрофобия е,
когато
се давя
в широките мисли
за теб
и загърбвам света,
за да бъда отново
притисната в себе си.
клаустрофобия е,
когато
пространството
е необятно в мен,
оставя ме без дъх
и ме убива.
клаустрофобия е,
когато
погребана съм в тази празнота,
в това безсмислено несъществуване.
стоя приклещена във мислите си.
не дишам.
теб те няма.
клаустрофобия е.
хей.
пак ли не спиш? знаеш ли колко е часът?
да. минава четири. какво толкова правиш цяла нощ?
само не ми казвай, че пак си останала до толкова късно, за да учиш. това вече не го вярвам.
не, съмнявам се, че стоиш, за да гледаш онзи сериал. сама каза, че вече ти е омръзнал.
знаеш ли, може би наистина трябва да направиш нещо по въпроса. не е нормално да си лягаш, когато всички останали се събуждат.
какво ли? ами опитай се да станеш много рано някой ден. така през деня ще се измориш и вечерта ще си легнеш преди полунощ.
напротив, мисля, че ще се получи. опитай пак. не вярвам да е чак толкова трудно, че да не можеш да свикнеш.
чакай малко. плачеш ли?
не, не. недей. моля те, недей. не исках да те накарам да се чувстваш зле.
успокой се. моля те. не плачи. всичко ще бъде наред.
съжалявам. не знаех, че започваш да плачеш веднага щом си легнеш. не знаех, че е толкова трудно за теб да заспиш.
съжалявам. че си мислиш за такива неща. съжалявам, че те те карат да стоиш будна, докато не се измориш дотолкова, че да не можеш да си държиш очите отворени.
съжалявам.
ехо? чуваш ли ме?
аз съм тук. знам, че понякога мразиш да съм тук. знам, че имаш нужда да си сама. знам също, че най-много те е страх от това да се чувстваш самотна.
но аз съм винаги тук. и знаеш ли какво?
ти си тук също. плачеш, трепериш, мислиш си за ужасни неща, мразиш се, искаш всичко да свърши. но все още дишаш.
все още си тук и това е толкова хубаво.
била си толкова много неща за времето, което си прекарала тук. била си малко момиче, влюбено в детските приказки и онези, шарените бонбони, с шоколад отвътре. обичала си да пееш песнички и да рисуваш, макар че, ако трябва да сме честни, никога не ти се е отдавало съвсем. била си ученичка - вярно, малко наивна и самозабравила се, но въпреки всичко търсеща себе си. отначало си смятала, че трябва да бъдеш като всички останали и да се държиш така, че другите да те харесват. но ти си била много повече от това. била си приятелка. била си дъщеря. била си сродна душа. била си и вече малко по-голямо момиче, преоткриващо прекрасния живот на подрастващите. по-късно си разбрала, че този живот далеч не е толкова прекрасен. може би тогава се появих аз, не си спомням много добре. ти беше наранена. не знаеше на какво да вярваш. не вярваше дори на самата себе си. мислеше си за края на всичко - за това как искаш да спреш да мислиш и да не се налага да стоиш до сутринта, спомняйки си неща, които никога вече няма да бъдат същите. знаех, че те боли. обещах ти винаги да бъда там. да, ти не вярваш на думи като "винаги" и "никога" - може би защото те са те наранили най-много, но моля те, повярвай ми този път.
защото аз съм тук.
и ти си тук също.
променила си се. това е хубаво. променили са те нещата, които са ти се случили. чувствата, които си изпитала. мислите, които са минали през главата ти в нощи като тази. хората, с които си говорила за живота след смъртта и за това колко е красиво морето. всичко, от което се интересуваш и до което си се докоснала. всяко място, което си посетила. всичко, всичко, всичко, което сега е спомен някъде в съзнанието ти.
а да ти кажа ли нещо още по-хубаво?
ти също си променила всички тези неща. оставила си отпечатък върху всяко от любимите ти места. променила си живота на всеки човек, с когото си имала връзка. всички хора, с които си разговаряла, местата, които си посетила, нещата, до които си се докоснала - никое от тях нямаше да бъде същото, ако теб те нямаше тук.
може би в това е целият смисъл. виж, знам, че смисъл е силно казано за теб. зная също, че това е нещо, в което вече си изгубила вяра, както в самата себе си. смисъл - толкова далечна дума, така изтъркана, така безсмислена.
но смисълът съществува.
сега те боли и не можеш да го видиш, защото виждаш само черно. съжалявам, че виждаш само черно. съжалявам, че вече започваш да забравяш останалите цветове и се скриваш в омагьосания кръг на тази черна дупка.
но - огледай се още веднъж. смисълът е някъде там. наранена си, знам това. знам също, че ще ти трябва много време, за да се съвземеш от всичко, което ти е причинило болка. но не спирай да се бориш, защото ако се откажеш, никога няма да разбереш колко много грешиш.
нищо не е приключило за теб, помни това. винаги можеш да промениш нещата. започни с нещо малко и ежедневно, което да направи деня ти малко по-хубав. излез навън и се усмихни на някого. прочети отново някоя от любимите си книги. гледай пак онзи филм с поетите. не, всъщност недей, той те кара да плачеш. (но пък за някои неща наистина си струва да плачеш.) напиши нещо и после ми го прочети - знаеш колко харесвам нещата, които пишеш. може дори да нарисуваш нещо. каквото и да е.
създай нещо, което има значение за теб. дали ще е малко или голямо, дали ще изглежда добре пред другите хора - това не е важно, въпросът е да го направиш така, както го усещаш. излез и кажи на черното, че вече ти е омръзнало. вземи от боята на сърцето си и пребоядисай света. бори се, за да вдъхновяваш. бъди силна, за да можеш един ден да кажеш: "ето. успях. направих го." да се огледаш и да виждаш цветове. да споделиш с хората значението на думата смисъл. да им помогнеш те също да достигнат до него. да промениш нещо, за да си била наистина тук.
изпитвай. не се отказвай. бори се. после изживявай. вдъхновявай. променяй.
и не спирай да се опитваш. търси малките значения във всяка мъничка частица от живота си. търси значенията в своите собствени частици, в тези, които пазиш за себе си, и в онези, които споделяш с хората. събирай си тези мънички значения. те са навсякъде. пази ги. продължавай напред заради тях. позволи им да променят живота ти.
обещавам ти. между всички тези частици ще откриеш смисъла.
знам, че е късно и ти най-вероятно не можеш да осмислиш всичко това сега. зная, че в главата ти е само мисълта за края. зная, че си някъде далеч; убедена си, че хората не разбират. че няма смисъл да продължаваш. че не си струва да прекараш целия си живот в болка. че за теб сутринта никога няма да дойде, не и наистина. ти завинаги ще живееш в нощта - в черния свят, който те е накарал да вярваш единствено в това, че утре пак ще боли.
но сега си легни. заради мен. а на сутринта се събуди с идеята, че през деня ще направиш нещо, което има значение. ще поговориш с някого, ще излезеш навън с приятели или пък с фотоапарата си, ще напишеш стихотворение или история, ще нарисуваш чувствата си, ще се усмихнеш поне веднъж. ще запазиш частицата значение от това, което правиш. ще осмислиш деня си. може би тогава ще ти е по-лесно да заспиш. може би тогава това вече няма да ти отнема толкова много време. може би, малко по малко, ще успееш да погледнеш през моите очи и ще видиш колко хубав може да бъде животът ти. колко хубав, прекрасен и значим...
а дотогава бъди тук. бъди тук. моля те. бъди и създавай, за да живееш. бори се, за да вдъхновяваш.
търси малките значения, за да намериш големия смисъл.
и никога не се отказвай.
Споменът за теб
висеше на стената ми,
нереален, мъртъв и студен.
Протегнах се да те докосна
през хартията,
но осъзнах, че този допир
е поредната заблуда.
Опитах да се върна там, където
сърцето ми не беше на парчета.
Надявах се, отваряйки очи,
да съм до теб отново.
Но през сълзи виждах само
нашите отминали усмивки
върху снимката.
Не успях да върна щастието.
Полетях закратко,
после се разпаднах -
теб те нямаше.
А аз останах,
гледайки обърканите си парчета
като дефектен пъзел, който никога
не може да се нареди.
В мен всичко беше счупено, разбъркано.
Дори изгубих някои от частичките
и не успях да полетя отново.
Сега, събирайки парчетата,
аз късам спомена за теб
и гледам образа,
разпадащ се в ръцете ми.
Това си ти. Далечна, недействителна
илюзия,
заминала си с липсващата част от мен.
Аз трябва да забравя този миг -
заблудата, красивата усмивка,
безкрайностите, във които вярвах
и смисъла в разбитите парчета.
Сега крещя на мъртвото ти "аз",
защото твоето лице на снимката
за мен е вече непознато и далечно.
А миналото е унищожено.
Така не чувам глупавия глас,
напомнящ ми, че спомените в мене
са истински,
дори когато снимката
е мъртва.
Парчетата ти вече са зад мене,
разкъсаната снимка е забравена.
Сега пред мен е само моят хаос.
Преди ти беше тук
и ми помагаше да подредя картината,
но аз отдавна знаех - моят пъзел
бе твърде непосилен и за теб.
Отново съм сама.
Редя парчетата на своите "сега" и "утре",
а миналото ми е вече в кошчето.
Защото споменът за теб и мен е пъзел, който
отказвам вече да редя.
къде си? чакам те. на същото място - в стаята ми. сама съм. непоносимо е да съм сама. още по-непоносимо е да съм сама заедно с теб.
не те искам. знаеш го. но ме изкушаваш. липсваш ми. имам нужда от теб.
късно е, агония. всички спят. само аз съм будна, защото знам, че ще дойдеш. винаги идваш. дебнеш ме. изчакваш да остана сама и безпомощна. да няма хора около мен, да няма нищо, което може да ми даде достатъчно сила, за да се изправя срещу теб и да те победя. идваш в момент, в който няма как да се спася. когато съм така близо до дъното, че ми трябва само малко побутване, за да стигна до долу. взимаш всичко, което имам. оставяш ме без въздух. караш ме да плача, докато от очите ми останат две малки пустинни разочарования. човъркаш душата ми, преравяш един по един всеки мой болезнен спомен, всички мигове, от които се опитвам да избягам, и ми ги припомняш толкова ясно, че да изпитам болката от тях поне няколко пъти по-силно. играеш си със сърцето ми... колко лесно е да протегнеш ръка и да го докоснеш, а то става студено и безчувствено под допира на пръстите ти. само присъствието ти в празната тъмна стая до мен е достатъчно, за да преобърне мислите ми, да събуди гласовете в мен и да ме убеди в неизбежната лъжлива истина... да ме накара да забравя всичко хубаво. да мисля в черно. да виждам всичко в черно. колко ти е лесно, агония, да ме погубиш. да ме направиш слаба, да ме разбиеш на хиляди малки парченца... смееш ми се, нали? смешно ти е, разбира се. подхвърляш живота ми от едната си ръка в другата и се опитваш да ме убедиш, че не го заслужавам. приклещваш ме до стената и ми казваш, че нямам избор.
това е всичко. болката. сълзите. неспособността да направя каквото и да било. толкова добре ме познаваш, агония. знаеш точно къде се чупя. кога ме боли. защо страдам. и ме докосваш точно там, където съм най-чуплива. точно когато най-много ме боли. по начина, който ми носи най-много страдание.
знам, че никога не идваш за постоянно, агония. разбрах го още първия път, когато дойде при мен. идваш, за да ме натрошиш на парчета. после си тръгваш - и без това сама ще си ги събирам. навестяваш ме само за да ме разбъркаш още повече, да ми покажеш, че колкото и безпомощна, самотна и безнадеждна да се чувствам, ти винаги ще си там, за да ми донесеш още болка. все пак това е моят наркотик, нали? и щом се увериш, че съм достатъчно слаба и наранена, за да се справя и без теб, ме оставяш. напълно сама. оставяш ме на безсънието и собствените ми мисли. знаеш, че ако в мен има някаква надежда, те ще довършат и нея.
всичко ще свърши.
чакам те, агония. така те мразя... толкова не искам да идваш.
