Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.
01:07
отново чакам да изгрее слънцето,
а с всеки ден то идва все по-късно
и питам се - дали и него също
не го налягат студът и тъгата,
когато ни гледа отгоре -
забързани, мъртви, отчаяни.
по ноемврийски бездушни,
отишли си мнимо с листата,
отдавна изсъхнали вече,
пометени встрани от тротоара,
за да не пречат на нас,
призраците,
чийто живот са поддържали
цяла година.
(какво ли мислят те
за смисъла на собствения си живот?)
като хората
есента е красива
само в началото,
докато не осъзнаеш за
поредна година,
че тя е просто разноцветна смърт,
която ще си тръгне,
след като е разрушила всичко,
оставяйки една безкрайна дупка,
запълнена единствено от голи клони
и все по-избледнели спомени.
ноември е.
и става още по-студено.
дори и слънцето в небето
се отказва да ни топли.
пак умираме.
"е... сбогом, свят.
сърцето ми заспива зимен сън,
умът ми отлетял е пак на юг.
мечтите ми са вече сухи, гнили,
пометени във ъгълчето на душата ми,
за да не пречат, докато отново бързам
към всепоглъщащата зима.
сбогом, свят,
ще се видим напролет,
когато отново
всичко ще бъде наред",
си казваме
и това изречение
остава завинаги в бъдеще време.
какво пък...
пак ще чакам да изгрее слънцето,
а дотогава ще си мисля как
насред това глобално застудяване
по-скоро се нуждая да го видя
във нечии кехлибарени очи.
отново лято е. аз съществувам
седя сама
в поляните на моето съзнание.
върхът на мъртвата смокиня
прави гледката самотна и далечна,
но и това е някак си уютно,
(щом вече виждам всичко в цвят)
седя си тук и наблюдавам
гниещите плодове там долу,
под дървото,
докато мравките събират
похабените парчета
от мечти, които аз захвърлих,
за да бъда другаде.
под дървото
е един предишен смисъл,
който безвъзвратно разруших.
и въпреки това се върнах тук - аз съществувам -
отново на върха на тази смъртна сцена,
за да осъзная
и да преповторя
в тези редове,
белязани от счупени стъкла
и сладко от смокини -
че дори неразрушимите стени
на стъклените похлупаци
се стопяват и изчезват,
щом повярваш
в тяхното несъществуване;
щом си мислиш за това,
което искаш,
и което е отвъд -
в очакване да се освободиш
от призраците
на пропуснатите шансове
и клаустрофобията
на прозрачните затвори,
в които охраняват само
черни кучета.
седя си,
гледам гниещите плодове
на мъртвото ми минало
и в този ред на мисли
забелязвам, че дървото ми
(най-сетне)
пак започва да цъфти.
наистина е лято този път.
и този път аз съществувам.
Аз не разбирам хората. Не проумявам как може сам да правиш дупката, в която си попаднал, още по-дълбока, а след това да се оплакваш, че постоянно си на дъното. Не виждам защо след като човек се чувства тъжен и самотен и е осъзнал, че той е единствената си надежда за нещо по-добро, продължава да допуска тези мисли до себе си, като по този начин става все по-потиснат и приклещен в собствената си болка. Не разбирам как може да си толкова негативно настроен към себе си и да повтаряш колко ужасен си и как заслужаваш да изпитваш тъгата и самотата, които те преследват толкова усилено, и в същото време да изискваш от хората около теб да показват любовта и загрижеността си, след като с всички сили се опитваш да ги отблъснеш и да им покажеш колко си нищожен.
Тези дни се улавям, че клоня към тези мисли. Само че не е вярно, защото аз напълно разбирам всичко това. Просто след като осъзнах някои неща, явно съм спряла да обръщам внимание на останалото до такава степен, че вече ми се струва, че никога не съм го разбирала. Което вероятно се дължи на факта, че често се случва да си говоря с хора с ниска самооценка, които смятат, че са длъжни да живеят живота си по определен начин, защото не са достатъчно добри и заслужават да ги боли. Това, от друга страна, ме ядосва и ме кара да си мисля нещата, написани в началото. А после се сещам, че доскоро аз бях един от тези хора с подобно ниско мнение за себе си, които търсят одобрението във външния свят, защото си мислят, че от самите тях не е останало нищо, което може да им помогне да се измъкнат от дъното. Те смятат, че след като не откриват нищо стойностно в себе си, достатъчно, за да се изправят на крака и да продължат, останалите трябва да им върнат искрата и желанието за живот, като същевременно са убедени, че няма как въпросните хора да се интересуват от тях, тъй като те са ужасни хора и не заслужават обич и внимание.
Не мисля, че има как да обясня тези мисли, особено сега, когато на моменти съм почти сигурна, че не ги разбирам. Но да мислиш по този начин за себе си е ужасно. Мазохистично и нездравословно. И никой не заслужава да си причинява подобни мисли, защото те те съсипват и преди да се осъзнаеш, вече копаеш собствената си дупка и слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко... а после се питаш защо си на дъното. Плачеш, боли те, а мислите продължават и продължават да прииждат, и ти не можеш да направиш нищо, за да ги спреш, защото те просто нямат край. Изпиват всичките ти сили, съсипват те и оставят една развалина след себе си. А точно когато решиш, че вече си по-добре и че въпросните мисли повече няма да се върнат... и ето ги отново.
Разбирам това. Наистина. Разбирам и факта, че съвземането може да отнеме ужасно много време, дори и след като си осъзнал, че си по-силен от мислите си и че можеш да ги надвиеш и да ги замениш с по-пълноценни и полезни такива. Всичко, което се иска да направиш, е да проявиш воля и да не се отказваш. Ще бъде трудно, но с достатъчно усилия и упорство можеш да се измъкнеш от всяка дупка, в която си попаднал.
Идеята ми е, че човек не е виновен за нещата от външния свят, които по някакъв начин влияят на живота му. Има неща, които не можем да променим сами, и не трябва да се обвиняваме за случващото се извън нашия контрол. Но дали ще започнеш да изграждаш стълбата си и да се изкачваш нагоре към светлината, или пък ще предпочетеш да си стоиш на дъното и да слизаш все по-надолу и по-надолу - това зависи от начина, по който възприемаш въпросните външни влияния. Всичко започва от вътрешния ни свят - затова силно вярвам, че каквото и да се случва, човек е способен да го преживее и да го победи, като всичко, което е нужно, е просто да промени начина, по който вижда проблема. Защото той всъщност не е проблем, а една нова възможност, която да те направи по-силен и опитен. Може би ще си кажете: "Лесно е да се каже", само че аз изобщо не харесвам този израз - представете си само колко мечти и цели са били разрушени просто защото сме си мислели, че нещо е прекалено трудно и дори непостижимо за нашите възможности. Финиъс веднъж беше казал, че няма нищо невъзможно, стига да вярваш, че можеш. (Вероятно и примерите с анимационни герои няма да ви харесат, обаче на теория ви предупредих още със заглавието.)
Сега вярвам, че човек създава собствената си реалност въз основа на начина си на мислене, затова е изключително важно как мислим и как сме настроени към света навън и вътре в нас. Някои хора се отнасят доста пренебрежително към този факт и затова не обръщат внимание на мислите си. Но всяка негативна мисъл трябва да се отчита и да се заменя с позитивна такава - дори да е трудно и да коства много усилия и най-вече време. Старая се след всяка "лоша" мисъл да си казвам, че всичко е наред. Всичко ще се оправи. Справяш се добре. Продължавай в същия дух. Просто плувай.
И смятам, че това е наистина важно. Затова пиша този пост, в случай че някой, който би имал нужда от това напомняне, попадне тук. Важно е какво мислиш за себе си. Важно е как възприемаш нещата около себе си. Защото когато нещо лошо ти се случи, можеш да си кажеш просто, че това е поредното нещастие в скапания ти живот и че заслужаваш подобни неща да ти се случват. Но можеш и да си напомниш, че макар и в момента положението да не е особено розово, всичко ще бъде наред и ти ще се справиш с проблема, защото си силен и способен, и можеш да постигнеш всичко, което поискаш. Затова следващия път, когато засечеш присъствието на негативна мисъл, натисни големия червен бутон с надпис "Стоп" в ума си и си помисли за нещо, което те кара да се чувстваш добре.
Защото всеки заслужава да си позволи да бъде щастлив и да изгради своята собствена реалност около тази идея, макар и основите й да са положени на онова, същото дъно. Всички трябва да си дадем това право и да започнем да възприемаме света и хората около нас, и себе си в малко по-позитивна светлина. Всичко е наред, стига да не се отказваш, да вярваш в себе си и да знаеш, че си по-силен от онези негативни мисли, и че можеш да ги победиш, дори и на моменти да ти изглежда невъзможно. Ти си достатъчен. Справяш се чудесно. Всичко е наред. Просто не спирай. Плувай, плувай...
Добре, стига толкова. Ето ви бебе Дори.
хей.
пак ли не спиш? знаеш ли колко е часът?
да. минава четири. какво толкова правиш цяла нощ?
само не ми казвай, че пак си останала до толкова късно, за да учиш. това вече не го вярвам.
не, съмнявам се, че стоиш, за да гледаш онзи сериал. сама каза, че вече ти е омръзнал.
знаеш ли, може би наистина трябва да направиш нещо по въпроса. не е нормално да си лягаш, когато всички останали се събуждат.
какво ли? ами опитай се да станеш много рано някой ден. така през деня ще се измориш и вечерта ще си легнеш преди полунощ.
напротив, мисля, че ще се получи. опитай пак. не вярвам да е чак толкова трудно, че да не можеш да свикнеш.
чакай малко. плачеш ли?
не, не. недей. моля те, недей. не исках да те накарам да се чувстваш зле.
успокой се. моля те. не плачи. всичко ще бъде наред.
съжалявам. не знаех, че започваш да плачеш веднага щом си легнеш. не знаех, че е толкова трудно за теб да заспиш.
съжалявам. че си мислиш за такива неща. съжалявам, че те те карат да стоиш будна, докато не се измориш дотолкова, че да не можеш да си държиш очите отворени.
съжалявам.
ехо? чуваш ли ме?
аз съм тук. знам, че понякога мразиш да съм тук. знам, че имаш нужда да си сама. знам също, че най-много те е страх от това да се чувстваш самотна.
но аз съм винаги тук. и знаеш ли какво?
ти си тук също. плачеш, трепериш, мислиш си за ужасни неща, мразиш се, искаш всичко да свърши. но все още дишаш.
все още си тук и това е толкова хубаво.
била си толкова много неща за времето, което си прекарала тук. била си малко момиче, влюбено в детските приказки и онези, шарените бонбони, с шоколад отвътре. обичала си да пееш песнички и да рисуваш, макар че, ако трябва да сме честни, никога не ти се е отдавало съвсем. била си ученичка - вярно, малко наивна и самозабравила се, но въпреки всичко търсеща себе си. отначало си смятала, че трябва да бъдеш като всички останали и да се държиш така, че другите да те харесват. но ти си била много повече от това. била си приятелка. била си дъщеря. била си сродна душа. била си и вече малко по-голямо момиче, преоткриващо прекрасния живот на подрастващите. по-късно си разбрала, че този живот далеч не е толкова прекрасен. може би тогава се появих аз, не си спомням много добре. ти беше наранена. не знаеше на какво да вярваш. не вярваше дори на самата себе си. мислеше си за края на всичко - за това как искаш да спреш да мислиш и да не се налага да стоиш до сутринта, спомняйки си неща, които никога вече няма да бъдат същите. знаех, че те боли. обещах ти винаги да бъда там. да, ти не вярваш на думи като "винаги" и "никога" - може би защото те са те наранили най-много, но моля те, повярвай ми този път.
защото аз съм тук.
и ти си тук също.
променила си се. това е хубаво. променили са те нещата, които са ти се случили. чувствата, които си изпитала. мислите, които са минали през главата ти в нощи като тази. хората, с които си говорила за живота след смъртта и за това колко е красиво морето. всичко, от което се интересуваш и до което си се докоснала. всяко място, което си посетила. всичко, всичко, всичко, което сега е спомен някъде в съзнанието ти.
а да ти кажа ли нещо още по-хубаво?
ти също си променила всички тези неща. оставила си отпечатък върху всяко от любимите ти места. променила си живота на всеки човек, с когото си имала връзка. всички хора, с които си разговаряла, местата, които си посетила, нещата, до които си се докоснала - никое от тях нямаше да бъде същото, ако теб те нямаше тук.
може би в това е целият смисъл. виж, знам, че смисъл е силно казано за теб. зная също, че това е нещо, в което вече си изгубила вяра, както в самата себе си. смисъл - толкова далечна дума, така изтъркана, така безсмислена.
но смисълът съществува.
сега те боли и не можеш да го видиш, защото виждаш само черно. съжалявам, че виждаш само черно. съжалявам, че вече започваш да забравяш останалите цветове и се скриваш в омагьосания кръг на тази черна дупка.
но - огледай се още веднъж. смисълът е някъде там. наранена си, знам това. знам също, че ще ти трябва много време, за да се съвземеш от всичко, което ти е причинило болка. но не спирай да се бориш, защото ако се откажеш, никога няма да разбереш колко много грешиш.
нищо не е приключило за теб, помни това. винаги можеш да промениш нещата. започни с нещо малко и ежедневно, което да направи деня ти малко по-хубав. излез навън и се усмихни на някого. прочети отново някоя от любимите си книги. гледай пак онзи филм с поетите. не, всъщност недей, той те кара да плачеш. (но пък за някои неща наистина си струва да плачеш.) напиши нещо и после ми го прочети - знаеш колко харесвам нещата, които пишеш. може дори да нарисуваш нещо. каквото и да е.
създай нещо, което има значение за теб. дали ще е малко или голямо, дали ще изглежда добре пред другите хора - това не е важно, въпросът е да го направиш така, както го усещаш. излез и кажи на черното, че вече ти е омръзнало. вземи от боята на сърцето си и пребоядисай света. бори се, за да вдъхновяваш. бъди силна, за да можеш един ден да кажеш: "ето. успях. направих го." да се огледаш и да виждаш цветове. да споделиш с хората значението на думата смисъл. да им помогнеш те също да достигнат до него. да промениш нещо, за да си била наистина тук.
изпитвай. не се отказвай. бори се. после изживявай. вдъхновявай. променяй.
и не спирай да се опитваш. търси малките значения във всяка мъничка частица от живота си. търси значенията в своите собствени частици, в тези, които пазиш за себе си, и в онези, които споделяш с хората. събирай си тези мънички значения. те са навсякъде. пази ги. продължавай напред заради тях. позволи им да променят живота ти.
обещавам ти. между всички тези частици ще откриеш смисъла.
знам, че е късно и ти най-вероятно не можеш да осмислиш всичко това сега. зная, че в главата ти е само мисълта за края. зная, че си някъде далеч; убедена си, че хората не разбират. че няма смисъл да продължаваш. че не си струва да прекараш целия си живот в болка. че за теб сутринта никога няма да дойде, не и наистина. ти завинаги ще живееш в нощта - в черния свят, който те е накарал да вярваш единствено в това, че утре пак ще боли.
но сега си легни. заради мен. а на сутринта се събуди с идеята, че през деня ще направиш нещо, което има значение. ще поговориш с някого, ще излезеш навън с приятели или пък с фотоапарата си, ще напишеш стихотворение или история, ще нарисуваш чувствата си, ще се усмихнеш поне веднъж. ще запазиш частицата значение от това, което правиш. ще осмислиш деня си. може би тогава ще ти е по-лесно да заспиш. може би тогава това вече няма да ти отнема толкова много време. може би, малко по малко, ще успееш да погледнеш през моите очи и ще видиш колко хубав може да бъде животът ти. колко хубав, прекрасен и значим...
а дотогава бъди тук. бъди тук. моля те. бъди и създавай, за да живееш. бори се, за да вдъхновяваш.
търси малките значения, за да намериш големия смисъл.
и никога не се отказвай.
