молекулярно сътворение

атомно цвете, някъде из париж

1. ден

разтварям прашеца

на жълтото щастие

в твоята чаша с вода

която вечно е наполовина празна

там има едно дребно слънце

с размера на тичинка

около което се завърта

нашата обща вселена

щом материите на двата ни хаоса

се събират и правят небе

втечняваме се

когато молекулите ни

се сблъскат една с друга

а ние се питаме

дали и преди са се срещали

в общото тяло на нечии предишни сърца

които във хаоса на тази вселена

може би

са се обичали

2. ден

ето тук

на върха на показалеца ми

една от моите полудели молекули

се целува

със една от твоите

слънцето блести изгарящо

и в хаоса на своите

зигзагообразни движения

частиците ни рисуват сложни съзвездия

по нашето черно небе

а ние ги кръщаваме

на микроскопични мигове

от сътворението на света ни

защото паметта е къса

а вселените

са почти завинаги

3. ден

така с докосвания

ще градим планети

ще държим меркурий в преплетените си ръце

за да сме най-близо до слънцето

ще създадем гигант от газообразната си любов

и ще го кръстим

бога на света

ще прокарваме заедно пръсти

по пръстените на сатурн

които символично си разменяме

ще разливаме топлото мляко

на своята наивна нежност

по периферията на устните си

и ще ги наричаме галактики

ще прегръщаме хаоса

и никой няма да ни казва

че не сме се създали както трябва

защото никой

не обвинява бог

4. ден

но знаеш как

вселената се разширява

накрая може би ще се окаже

че любовта която мислехме за вечна

е твърде тясна за безкрая й

тогава нежността

ще се превърне във желязо

слънцето ще спре да свети

и с отдръпването на топлинната ни спойка

течността ще се втвърди

тогава хаосът полудели молекули

ще се подреди във мрежа мигове

които вечно ще ни викат от небето

изстрадани

недоживени

5. ден

сега само трептим една до друга

с тихата вибрация на това

което никога няма да бъдем повече

вселените ни вече не се смесват

защото взривовете на градивните им частици

не създават повече звезди

само безкрайни пространства от нищо

пресъхналата чаша на онзи

изгубил вяра в брауновото движение

на своята безкрайна промяна

вселена без слънце

и няколко дни без живот

преди отново да бъдем създадени

загинало цвете

чийто прашец

е отишъл на вятъра

6. ден

сега дори очите ти

са черни дупки

рождения

в началото бе взривът

с първичните размери на зигота
създал безславно своята вселена
на кръстопътя между две сърца

родил си се
от сблъсъка на две звезди
в последния си бляскав миг оставили
една безкрайно мъничка планета
пулсираща във твоите гърди

от земните недра наред със времето
излязъл си
ти, всемогъщ титан
с душа широка колкото небето
и с облаци течащи между жилите

роден си от яйце което плува
в първичния океан
разделя се
на суша и небе
зародиш
който е принесен в жертва
за да сътвори и двата полюса
на твоя прост
човешки тленен мозък

дали не си отроче на ума
на някой бог далечен и незнаен
или от пяната на морските вълни
дошъл си девствен и пречистен
единствен плод
на мъдростта и красотата?

роден от костите
кръвта
плътта
останали от тялото на великана
пред който твоята вселена се превръща
във мравка търсеща звездите
които тя нарича свои родители

от пръст и кал и глина
изправил си се - жив мъртвец
или си бил създаден от реброто
на собствено подобие божествено

или си най-първичен резултат
от разделение на еукариотна клетка -
микроскопичната проекция на сърцето ти
в която още се побираш цял

вегетативно ли си се развил
от нечий лист и нечие стебло?
или са те създали насекомите
и вятърът
с прашеца светещ в теб
с цвета на твоето случайно раждане?

или си се излюпил от хайвера
във неизвестните океански дълбини
където рибите са те оставили
да се удавиш в своето море
от болката която причиняваш
на целия от теб създаден свят

или пък цялото творение на битието ти
събира се в единствено яйце
най-накрая стигнало до сушата
побира ли се твоето сърце
в жълтъка
някога принесен в жертва
за да даде живота си на теб
а ти кокошката ли си
или яйцето
във счупения цикъл на света
намерил топлината си в гнездото
от което сам се е създал?

но все пак може би си просто
случайно сливане на две души
потърсил си подслон в една утроба
даряваща желание за живот
и си дошъл с неистовия плач
на осъзнаването че си твърде кратък
но ето те
ти, малък бог
въздигнал се от розовия лотус
от пламъка като възкръснал феникс
събрал световните рождения в сърцето си
побрал се във микроскопична клетка
вселенски сблъсък на звезди
опрашване
разчупено яйце което още
разделя ни -
небето от земята
и разбира се
живота от смъртта

както и да се явим на този свят
ще достигнем до една и съща точка -
бездънния тартар на нашите
потънали в рождения души

в началото бе взривът

мелисофобия

страхът от загубата ти
е като безпричинния ми страх от жилене
приема формата на
плашеща пчела
която ме пробожда във сърцето
със погледа на своите пет очи
и с безпощадното си жило
ме съсипва
като момченцето от онзи филм
което в търсене на някакъв си пръстен
остана просто алергична жертва
на цял безмилостен
ядосан
кошер страх

хроничната непоносимост към пчели
(както и хора склонни към ужилване)
остава вечно без диагностика
засяда
като безкрайна буца в гърлото ми -
ужас
от алергичната реакция на твоята
горчива
неизбежна липса в...

ох!
внимавай, моля...
не, почакай всъщност
приключи ли?

дори не ме боли
това ли беше смъртоносната отрова
от плашещото жило на страха?
докосна ме с иглата си
и падна
безжизнен във краката ми
сломен
прокара тънките си като лист крила

през кожата ми
напусна своя кошер във душата ми

история на загубата:
леко
ужилване а после -
мъртъв страх
по-жален от безвредно насекомо
свободно най-накрая от отровата
течаща в медения смисъл на живота

сърцето ми се къпе в мед сега
оказа се
че не е алергично

вкусови рецептори

1.
любовта в началото
е сладка
първо гали леко връхчето
на пресушения ти от копнеж език
потърква се във него
като шоколад
за който малкото дете във теб мечтае
разтича се по цялото ти тяло
като захарен сироп върху сладкиш
или пък мед върху безвкусна палачинка
дълго нежно и размекващо
толкова
че не усещаш как
развиваш бавно захарна зависимост

2.
после любовта внимателно
се разделя по страните
на езика ти -
там се храни със сълзите
на страха от цикъла
на пристрастяване и загуба
сега се чудиш как така
от сладък шоколад в устата ти
остана тъжният солен привкус
на сълзите
поднесени с лимонов сок
от плодове които новият живот ти дава
очаквайки според клишетата
все пак да си направиш лимонада

но ти не можеш
нямаш захар
нито пък сироп
изпусна цялата солница в себе си

3.
и въпреки това ти позволяваш
на вече пресолената любов
да стигне края на езика ти
надяваш се
че там с последни сили
ще намериш някой скрит рецептор
който да открие сладкото

но не...

горчивината вече се залепя
по небцето ти
изпълва цялата ти устна кухина
със смесица
от вкус на ряпа
грейпфрут
и кафе без мляко
което никак не е по вкуса ти

изглежда шоколадът
се оказа черен

но ти все пак преглъщаш
със измъчена усмивка
усещаш всички вкусове на любовта
във тялото си
болезнената й горчивина
е като вино
с което да успокоиш сълзите си

дори да не направиш лимонада
или да страдаш от киселини
дори соленото море противоречия
да те оставя вечно на повърхността
дори лимоновият сок върху небцето ти
да те изстисква до последна капка

ти пак ще искаш още
още
още
сладко

ukiyo

светът безгрижно плава
по повърхността на мозъчната ми кора
разлива се по кръвоносните ми съдове
и наводнява всеки нерв
и всяка клетка
в сухото ми тяло
за да намери своята
америка във мен

изпълва ме
превръща ме във себе си
за да съм плаваща реалност
тих стремеж
към някаква далечна суша
където моите океани нямат място
светът обрича ме
да корабокруширам
да наводня и твоето сърце
със себе си
да се разсипя цяла върху тялото ти
и да достигна дълбините на душата ти
и всеки белег
всяка драскотина
които толкова стараеш се
да скриеш

за да те опростя
или опропастя
за да отплаваме отново
по небето
да превърнем облаците
в нестабилен дом
и да изливаме света си по земята
докато не станем прости и безсмислени
(ах сложен свят
обречен на изгнаничество
не се изсипвай
върху раменете ни)
ела да търсим наши светове
да изоставим скучното мореплавателство
и да откриваме реалността
по други пътища
ела
и потопи ме цяла в себе си
наводни ме в свят
изпълнен със любов
а не със страх
просмукай в мен
привършващия костен мозък
на живота

от всичко мога да ти обещая че
ще имаме попътен вятър

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.

тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя

и да се пречистя.

януари

януари

се опитва да разделя хората.

затрупва в снегове

душите им;

обвива с ледове

сърцата им

и прави от очите им снежинки,

а от ръцете - ледени висулки,

от чийто допир става още по-студено.

прогнозата днес:

стопля се.

навън е вече четири градуса,

но вътре в нас все още е под нулата.

(още за-мръзваме

още за-винаги)

януари не знае обаче,

че под дълбокия сняг във душите ни

е затрупал

семената любов,

които крием от толкова дълго,

боящи се техният пламък

да не ни изгори.

а когато ледът се топи

и оставя след себе си тънки вадички

на носталгия по подсигурената болка;

с тях потичат и нашите сълзи

на облекчение

и глуха тъга

по несигурното.

а аз стоя тук,

сред разтопения лед

и усещам как семето в мене покълва

и отново ми дава надежда,

че все пак мога

да превъзмогна зимата.

защото тази януарска любов -

събирателно на всички

предишни влюбвания,

е достатъчна да преживея

дори най-големия студ.

slightly blue christmas

source

увивам сърцето си в коледни лампички,

душата - в гирлянди сребристи и сини,

окичвам се с панделки, топки, звънчета

и топля се вътрешно - вече е зима:

наместо кръвта ми ме топлят отвътре

горещ шоколад, разтопени звезди,

а под елхата в сърцето ми снежно

събирам наивни по детски мечти.

светя цялата днес,

но нали е декември,

а декември е коледа,

щастие... мраз.

и украсите в мене,

цветни, изпълващи

с радост

са затрупани

отново от сняг.

студен, леден сняг -

той обгръща ме цяла,

няма място, в което го няма студът.

сърце, душа, кажете ми -

какво да направя?

зимата тук също значела смърт.

"мили дядо коледа, не искам -

пише моето сърце от страх, -

нищо, нищо. само пламъче,

за да мога пак да светя аз.

едничко пламъче ми трябва,

а със него

ще си отидат всички ледове."

то казва, и във този миг усещам

натрупаните в мене снегове,

изгарящи, изпепеляващо горещи,

прогарят дупка, пълна със любов.

отново свети бляскаво сърцето ми,

отново чувам звън, едничък зов

и виждам светлинките-сърчица,

които знам, че мога да достигна.

и сякаш пак е лято,

пак съм аз.

оглеждам се - ала навън е зима.

студено е.

а аз горя.

горя и чакам утре - 

да съм снежна,

да е студено, зимно,

но в леда

да търся още

моята надежда.

ноември

source

01:07
отново чакам да изгрее слънцето,
а с всеки ден то идва все по-късно
и питам се - дали и него също
не го налягат студът и тъгата,
когато ни гледа отгоре -
забързани, мъртви, отчаяни.
по ноемврийски бездушни,
отишли си мнимо с листата,
отдавна изсъхнали вече,
пометени встрани от тротоара,
за да не пречат на нас,
призраците,
чийто живот са поддържали
цяла година.
(какво ли мислят те
за смисъла на собствения си живот?)
като хората
есента е красива
само в началото,
докато не осъзнаеш за
поредна година,
че тя е просто разноцветна смърт,
която ще си тръгне,
след като е разрушила всичко,
оставяйки една безкрайна дупка,
запълнена единствено от голи клони
и все по-избледнели спомени.
ноември е.
и става още по-студено.
дори и слънцето в небето
се отказва да ни топли.
пак умираме.
"е... сбогом, свят.
сърцето ми заспива зимен сън,
умът ми отлетял е пак на юг.
мечтите ми са вече сухи, гнили,
пометени във ъгълчето на душата ми,
за да не пречат, докато отново бързам
към всепоглъщащата зима.
сбогом, свят,
ще се видим напролет,
когато отново
всичко ще бъде наред",
си казваме
и това изречение
остава завинаги в бъдеще време.
какво пък...
пак ще чакам да изгрее слънцето,
а дотогава ще си мисля как
насред това глобално застудяване
по-скоро се нуждая да го видя
във нечии кехлибарени очи.

след стъкления похлупак

"Стъкленият похлупак", Силвия Плат

отново лято е.
аз съществувам
седя сама
в поляните на моето съзнание.
върхът на мъртвата смокиня
прави гледката самотна и далечна,
но и това е някак си уютно,
(щом вече виждам всичко в цвят)
седя си тук и наблюдавам
гниещите плодове там долу,
под дървото,
докато мравките събират
похабените парчета
от мечти, които аз захвърлих,
за да бъда другаде.
под дървото
е един предишен смисъл,
който безвъзвратно разруших.
и въпреки това се върнах тук -
аз съществувам -
отново на върха на тази смъртна сцена,
за да осъзная
и да преповторя
в тези редове,
белязани от счупени стъкла
и сладко от смокини -
че дори неразрушимите стени
на стъклените похлупаци
се стопяват и изчезват,
щом повярваш
в тяхното несъществуване;
щом си мислиш за това,
което искаш,
и което е отвъд -
в очакване да се освободиш
от призраците
на пропуснатите шансове
и клаустрофобията
на прозрачните затвори,
в които охраняват само
черни кучета.
седя си,
гледам гниещите плодове
на мъртвото ми минало
и в този ред на мисли
забелязвам, че дървото ми
(най-сетне)
пак започва да цъфти.
наистина е лято този път.
и този път
аз съществувам.

клаустрофобично

Source

клаустрофобия е,
когато
празнината, която
остави след себе си
ме задушава.
клаустрофобия е,
когато
безкрайната дупка
в душата ми
ме смазва с тежестта си.
клаустрофобия е,
когато
се давя
в широките мисли
за теб
и загърбвам света,
за да бъда отново
притисната в себе си.
клаустрофобия е,
когато
пространството
е необятно в мен,
оставя ме без дъх
и ме убива.
клаустрофобия е,
когато
погребана съм в тази празнота,
в това безсмислено несъществуване.
стоя приклещена във мислите си.
не дишам.
теб те няма.
клаустрофобия е.

25.01.16

пъзели

Споменът за теб
висеше на стената ми,
нереален, мъртъв и студен.
Протегнах се да те докосна
през хартията,
но осъзнах, че този допир
е поредната заблуда.
Опитах да се върна там, където
сърцето ми не беше на парчета.
Надявах се, отваряйки очи,
да съм до теб отново.
Но през сълзи виждах само
нашите отминали усмивки
върху снимката.
Не успях да върна щастието.
Полетях закратко,
после се разпаднах -
теб те нямаше.
А аз останах,
гледайки обърканите си парчета
като дефектен пъзел, който никога
не може да се нареди.
В мен всичко беше счупено, разбъркано.
Дори изгубих някои от частичките
и не успях да полетя отново.

Сега, събирайки парчетата,
аз късам спомена за теб
и гледам образа,
разпадащ се в ръцете ми.
Това си ти. Далечна, недействителна
илюзия,
заминала си с липсващата част от мен.
Аз трябва да забравя този миг -
заблудата, красивата усмивка,
безкрайностите, във които вярвах
и смисъла в разбитите парчета.
Сега крещя на мъртвото ти "аз",
защото твоето лице на снимката
за мен е вече непознато и далечно.
А миналото е унищожено.
Така не чувам глупавия глас,
напомнящ ми, че спомените в мене
са истински,
дори когато снимката
е мъртва.

Парчетата ти вече са зад мене,
разкъсаната снимка е забравена.
Сега пред мен е само моят хаос.
Преди ти беше тук
и ми помагаше да подредя картината,
но аз отдавна знаех - моят пъзел
бе твърде непосилен и за теб.
Отново съм сама.
Редя парчетата на своите "сега" и "утре",
а миналото ми е вече в кошчето.
Защото споменът за теб и мен е пъзел, който
отказвам вече да редя.

Иленд

отношения

Човекът е променлива величина.

Не можеш с прости сметки

да намериш неговата стойност.

Защото той

е винаги различен.

Веднъж извадил е малко

от себе си;

друг път прибавил е

и е увеличил.

В щастлив ден умножил е

своите числа

или пък се е разделил.

Как се изразява отношение,

щом живеем в свят без константи

и никои две неща

не са пропорционални завинаги?

Как да кажа,

че аз към теб е равно

на хикс към игрек,

щом като извадя мъничко

от своя числов израз,

се променя цялата пропорция?

Отношението ни

вече не е същото.

Нужно е толкова малко,

за да се превърне уравнението

в неравенство.

Всичко свърши, след това

стойността ми намали се

с игрек.

Изгубих, а сега прибавям.

И създавам новото.

Числата са различни вече

и резултатът не е същият.

Защото моята променлива е променена

и продължавам пак със сметките.

Защото отношението ни

се преобърна

и сега съм просто

неизвестно хикс.

Но пак съм тук,

каквото и да правя със числата си,
за да открия най-накрая
стойността.


Иленд

вечности

Нашите "сега" оставиха

едно "завинаги" след теб

безкрайно.

Обещаваше ми вечност

толкова красива, че повярвах

в думата "завинаги", 

защото ти ме уверяваше,

че съществува.

И беше вярно - 

"винаги" го имаше,

ала за твърде кратко може би.

Но после вечността приключи

и се събудихме от сън горчиво-сладък.

 А стъпките ти, все по-тихи и далечни,

отекваха в душата ми,

където пазех нашите "сега"

и ги обезсмъртявах,

за да може да останат вечни

дори когато обещаното "завинаги"

си тръгне.

А то си тръгна с теб

и с всички обещания.

Останаха ми само спомени,

безкрайни и отминали.

Но ти не искаше да ги запазиш.

Ти искаше да си отидат,

за да ги забравим

и да продължим

към други вечности.

А аз изгубих вяра

в думата "завинаги"

и затова запазих нашите "сега".

Сега наричам ги

забравените вечности,

които винаги ще помня,

докато "винаги" не си отиде пак

и не остави вечността ни в миналото.

Вече за последно може би.

Иленд

не съм писала от половин година...