януари

януари

се опитва да разделя хората.

затрупва в снегове

душите им;

обвива с ледове

сърцата им

и прави от очите им снежинки,

а от ръцете - ледени висулки,

от чийто допир става още по-студено.

прогнозата днес:

стопля се.

навън е вече четири градуса,

но вътре в нас все още е под нулата.

(още за-мръзваме

още за-винаги)

януари не знае обаче,

че под дълбокия сняг във душите ни

е затрупал

семената любов,

които крием от толкова дълго,

боящи се техният пламък

да не ни изгори.

а когато ледът се топи

и оставя след себе си тънки вадички

на носталгия по подсигурената болка;

с тях потичат и нашите сълзи

на облекчение

и глуха тъга

по несигурното.

а аз стоя тук,

сред разтопения лед

и усещам как семето в мене покълва

и отново ми дава надежда,

че все пак мога

да превъзмогна зимата.

защото тази януарска любов -

събирателно на всички

предишни влюбвания,

е достатъчна да преживея

дори най-големия студ.

movie monday: midnight in paris

Може би нямаше да открия новия си любим филм, ако не беше постът на Лияна с вдъхновяващи филми и книги, на който попаднах преди няколко седмици. Тъй като списъкът включваше няколко заглавия, които имат много специално място в сърцето ми, реших да дам шанс и на едно от онези, до които все още не се бях докосвала - а именно "Полунощ в Париж".

Филмът разкрива историята на Гил - успешен холивудски сценарист, стремящ се да стане писател, въпреки че среща трудности при написването на първия си роман. Той и годеницата му Инез отиват в Париж заедно с нейните родители, които са на бизнес пътуване. Гил се влюбва в града и иска да се премести там заедно с Инез, щом се оженят. Тя обаче не споделя желанието му, нито пък идеята, че двайсетте години на миналия век са били "златната ера" и че тогава градът е бил най-красив и пленителен. Но, разхождайки се по парижките улици малко преди полунощ, Гил намира път към най-съкровената си мечта - копнежа по миналото, като се пренася в 20-те. Там той се среща с Фицджералд, Хемингуей, Пикасо, Дали, Елиът, както и с една прекрасна млада жена... с чиято помощ малко по малко Гил започва да преоткрива себе си и да вижда по-ясно какво иска и какво е истински важно за него.

Още първите няколко кадъра от филма обещават едно незабравимо преживяване в най-романтичния град на света - аз лично се развълнувах още като видях Айфеловата кула, красивите сгради, светлите улици, хората... и всичко това на фона на приятната музика само в първите 2-3 минути от филма. Сюжетът ми хареса изключително много - не се съсредоточава само върху връзката на Гил и годеницата му, както обещава в началото. Вместо това се набляга върху себеопознаването на главния герой, върху пътя му към мечтите, които толкова дълго е отлагал, за да бленува по непреживяното. Иронията във филма е, че Гил стига до това заключение чак след като прекарва известно време именно в това мечтано минало. Тези сцени от филма бяха може би най-вълнуващи за мен - не съм се интересувала много от 20-те години на миналия век, но историята определено прикова вниманието ми към тях и ме зарази с усещането от изключителната им атмосфера. За това допринесоха и срещите на Гил с бележити писатели, поети, художници и режисьори от тогавашното време. За мен особено интересни като персонажи бяха Скот и Зелда Фицджералд, както и Ърнест Хемингуей, а сцената със Салвадор Дали дори успя да ме разсмее. Беше истински вълнуващо да се погледне върху историите на тези личности и тяхното време от гледната точка на нашето настояще - именно това е едно от нещата, които най-много ми харесаха и с които наистина ще запомня филма.

I believe that love that is true and real creates a respite from death. All cowardice comes from not loving, or not loving well, which is the same thing.

Ernest Hemingway

Искаше ми се повече да се наблегне и на техните истории - смятам, че това би направило филма още по-интересен, но предвид неговата продължителност в действителност беше по-добре да се отдели най-много внимание на младата жена, с която Гил се среща. Адриана е красива, чаровна и интригуваща - не е изненадващо, че героят се увлича по нея. В сравнение с Инез в настоящето, която все повече се отдалечава от Гил, Адриана изглежда много по-привлекателна и близка до него - а и все пак тя е неизменна част от "златната ера" в неговите очи. Но с времето Гил осъзнава, че тази златна ера не е една и съща за хората от различните епохи. Всеки започва да копнее по миналото, когато губи надежда в собственото си настояще. Всеки донякъде счита времето си за скучно, защото е твърде познато. Поради тази причина много хора, подобно на Гил, смятат, че са родени в грешното време - но щяха ли да са на същото мнение, ако в действителност бяха родени във времето, по което бленуват? В "Полунощ в Париж" Уди Алън поставя акцент върху копнежа по едно непреживяно минало като начин да избягаш от настоящия си живот, като извинение да не преследваш мечтите си - а с това кара и нас, зрителите, да се замислим дали наистина сме щастливи от живота, който водим. Постепенно Гил също осъзнава това и започва да променя настоящето си така, че и там да се чувства щастлив и да се стреми към едно по-добро за него бъдеще. А това довежда до прекрасния финал на филма, за който не искам да издавам нищо, но въпреки това мога да кажа, че е един невероятен завършек на една още по-невероятна история.

The artist's job is not to succumb to despair, but to find an antidote for the emptiness of existence.

 Gertrude Stein

И не на последно място ще отбележа колко много ме вдъхнови този филм. Макар и изключително много да се впечатлих от сцените, в които Гил се пренасяше в 20-те години и се срещаше с всички онези интригуващи личности, истински се вдъхнових по-скоро от разходките му по парижките улици; от момента, когато си купува грамофонната плоча на Коул Портър или книгата на Адриана, която една парижанка му превежда; от всички сцени, в които на фона на музиката от прекрасния саундтрак имах възможността мислено да се разходя из този приказен град заедно с Гил и да се изгубя в него за час и половина - било то в настоящето, или през 20-те. И все пак това не е достатъчно да изразя колко вдъхновяващ и красив е този филм - той просто трябва да се изгледа. Затова го препоръчвам на всеки, който иска да избяга от собственото си настояще за малко, да се вдъхнови, да се пренесе в града на влюбените и да се влюби в него - а след това да се върне тук, в реалността, и да направи живота си истински красив, значим и запомнящ се, като заживее в собствената си златна ера.

source of the pictures: tumblr & imdb

среднощно #3

Обичам да седя под душа. Не просто да стоя, а да седя. Върху студените плочки на банята, с ръце около коленете, без да усещам нищо друго освен водата. Някои хора се успокояват с хапчета, други пият чай, трети спортуват, а аз просто си седя под душа. И не мисля. Сега - знам, че повечето хора мислят по-добре под душа, но аз отивам там с напълно различна цел. Правя го, защото обичам да усещам заглушаващите удари на капките върху главата ми, надолу по косата и тялото, а след това до мен върху плочките. Те са достатъчно силни, за да притъпят мислите ми, да ги забавят, да ме спрат от това да се удавя напълно в тях. Защото понякога наистина имам нужда да не ги чувам. И да се давя в капки вместо това. Всъщност "давя се" може би не е точната дума, защото в този момент тъкмо водата ме кара да се чувствам най-сигурна. Водата, която ме прегръща, слива се със сълзите ми, отмива ги и ме уверява, че в чувствата ми няма нищо лошо и нередно, че невинаги ще се чувствам по този начин. Че всичко ще бъде наред и че не е нужно надеждата за това да си остава в бъдещето. Водата, която отмива слоевете несигурност, с които съм се покрила; петънцата страх, разпръснати по цялото ми тяло; бактериите на себеомразата, които са изградили микроскопичните си домове по кожата ми. Освобождава ме от цялата задушаваща мръсотия по мен и вътре в мен. Кара ме да се чувствам отново чиста. Отново в безопасност. Отново жива и изпълнена с надежда, че всичко ще се оправи. Водата, която ми казва: "Имаш право да се чувстваш така. Но не можеш вечно да стоиш на пода на банята, затова стани сега. Измий се. Облечи си чисти дрехи. Погледни се в огледалото и си кажи, че се обичаш, дори да е през сълзи. А след това си легни с мисълта, че утрешният ден ще е по-добър, и ще видиш, че ще бъде така."
Винаги когато се изправям, се чувствам странно. Сякаш за миг съм се пренесла в друго измерение и съм разочарована и объркана да разбера, че съм се върнала обратно. Сякаш бавно изплувам от спокоен сън, за да преоткрия реалността. Оставям сигурността, която водата ми предлага, когато изключва мислите ми. Но заедно с нея оставям и несигурността, страха, притеснението, ината, объркването, тревогите... всичко отива в канала, а аз правя, каквото ми каза водата, и си лягам чиста. Мисля си как следващият ден ще е е по-добър, но това не значи, че съм се избавила от нещата, които пратих в канала. Знам, че те ще се върнат при мен, но знам и че тогава ще съм една идея по-силна. По-сигурна и по-уверена. По-чиста.
Понякога наистина имам нужда от дни за седене под душа. Може би точно заради тази чистота и сигурност, която ми дават те. Може би защото ми позволяват да изхвърля цялата мръсотия от себе си и да започна новия ден начисто. Но най-вече ми трябват, за да стигна до балансната точка. За да се уча, да вървя напред и да обичам себе си все повече и повече. Да си позволявам да усещам всичко, което минава през мен. Да решавам проблемите си и да преодолявам всички трудности. Да вземам решенията, които са правилни за мен. Да съм щастлива.
Знам, че утре ще е по-добър ден. Ние ще го направим такъв заедно. Всичко това ще мине и после пак ще сме добре, а след това отново ще имаме ден за седене под душа... и това е нормално. Защото те ни трябват, за да знаем, че в действителност можем да постигнем всичко. Дори понякога да имаме нужда да се оставим на течението.

16 неща, които научих през 2016

Не бях много активна през този festive месец, за което не съжалявам, защото далеч не бях в коледно настроение. Въпреки това празниците минаха чудесно за мен, а надявам се и за вас също. Бях най-добрият Дядо Коледа, получих плюшено куче (доближаваме се до истинското), както и магическа пръчка (която е толкова. яка. мерси, Теди), изревах си очите на Хари Потър и прекарах време със семейството си.
И сега съм тук, може би за последен път тази година, с поредния клиширан пост за нещата, които научих през изминалите 366 дни. Годината беше доста натоварена за мен, изпълнена със събития и промени - не всички положителни, разбира се. Започна доста обнадеждаващо, защото бях решила, че това ще е моето ново начало и за това време ще направя нещата, които отлагах през цялата 2015. Е, мога да кажа, че до голяма степен изпълних тази си цел - показателно за това е чувството ми на гордост, което изпитвам, докато чета резолюциите си от миналата година - успях да се изкарам от дупката, в която прекарах повече от година и половина, намерих много нови приятели, започнах да се интересувам от изключително много нови неща, които намирам за важни и полезни за мен и които ми помогнаха да стана по-пълноценна и щастлива. Сега мога да кажа, че съм щастлива и невероятно много се гордея с това, защото въпреки че годината беше трудна и на моменти ужасна (особено в световен мащаб), аз успях да опозная себе си по-добре и да науча страшно много неща, които ще се опитам да събера в 16 точки, за да ви покажа колко много съм пораснала. 😄

1. Хората са преходни. Ти си най-важният човек в живота ти и заслужаваш да се отнасяш към себе си като към такъв.
2. Не мисли толкова много за миналото и бъдещето. Няма как да промениш миналото, но можеш да изградиш едно хубаво бъдеще с нещата, които решиш да направиш точно в този момент. Затова се съсредоточавай повече върху "сега", отколкото върху "преди" и "след" и - е, carpe diem.
3. Има вдъхновение навсякъде. Всяко нещо може да се превърне в източник на мотивация и винаги можеш да намериш причина да станеш, да се усмихнеш и да продължиш напред.
4. Не си длъжна да изпълняваш очакванията на другите. Придържай се към собствените си нужди и желания и останалото няма да има значение.

5. Можеш да се възхищаваш на чуждите качества, без да поставяш своите собствени под въпрос. Работи повече върху това да оценяваш положителните качества у другите хора и да ги използваш като източник на вдъхновение, а не на съмнение и комплекси.
6. Хората винаги ще говорят, ще зяпат, ще се интересуват, ще клюкарят, ще разбират погрешно, ще обиждат и ще правят голямата работа от глупости - и това няма никакво значение.
7. Мислите определят реалността ти. Затова е важно да продължиш да се стараеш да мислиш позитивно и да се съсредоточаваш върху по-светлата страна на нещата.

8. Не се отказвай да преследваш мечтите си, когато знаеш, че истински желаеш това, към което се стремиш.
9. Няма плюс без минус. Не можеш да елиминираш отрицателните неща от живота си, но не е и нужно. Старай се да ги приемаш и оценяваш - колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-бързо ще преминат. Пък дори и те си имат плюсова страна - винаги оставят полезни уроци след себе си.
10. Имаш изключителни възможности и потенциал да промениш живота си във всеки един аспект, стига само да поискаш и да се постараеш.
11. Имаш право да се променяш постоянно - дори не си длъжна да си същия човек, който си била преди 15 минути. Позволи си да се променяш и развиваш; да научаваш нови неща. И никога не спирай да растеш.

12. Слушай сърцето си и интуицията си. Те никога няма да те излъжат и ще ти помогнат да изградиш щастието си.
13. Няма нужда да се плашиш от новите хора - те са потенциални нови приятели, с които можеш да си говориш за всичко и от които можеш да получиш толкова много неща.
14. Може все още да не си стигнала там, където искаш, но това е само мотивация да продължаваш напред.
15. Винаги отделяй време за нещата, които обичаш да правиш.
16. Имаш правото и нуждата да се обичаш и да се грижиш за себе си всеки ден. Ти си достатъчна. Винаги си достатъчна. Не забравяй това.

Пожелавам на себе си и на вас една прекрасна и изпълнена с уроци и щастливи мигове 2017. Продължавайте да растете, да се вдъхновявате, да се усмихвате, да творите и да изграждате щастието си. Бъдете упорити и всеотдайни, преследвайте мечтите и целите си и не забравяйте, че дори в края на най-мрачния тунел има светлина, към която да се стремите. 😊

playlist for when it's too cold outside

slightly blue christmas

source

увивам сърцето си в коледни лампички,

душата - в гирлянди сребристи и сини,

окичвам се с панделки, топки, звънчета

и топля се вътрешно - вече е зима:

наместо кръвта ми ме топлят отвътре

горещ шоколад, разтопени звезди,

а под елхата в сърцето ми снежно

събирам наивни по детски мечти.

светя цялата днес,

но нали е декември,

а декември е коледа,

щастие... мраз.

и украсите в мене,

цветни, изпълващи

с радост

са затрупани

отново от сняг.

студен, леден сняг -

той обгръща ме цяла,

няма място, в което го няма студът.

сърце, душа, кажете ми -

какво да направя?

зимата тук също значела смърт.

"мили дядо коледа, не искам -

пише моето сърце от страх, -

нищо, нищо. само пламъче,

за да мога пак да светя аз.

едничко пламъче ми трябва,

а със него

ще си отидат всички ледове."

то казва, и във този миг усещам

натрупаните в мене снегове,

изгарящи, изпепеляващо горещи,

прогарят дупка, пълна със любов.

отново свети бляскаво сърцето ми,

отново чувам звън, едничък зов

и виждам светлинките-сърчица,

които знам, че мога да достигна.

и сякаш пак е лято,

пак съм аз.

оглеждам се - ала навън е зима.

студено е.

а аз горя.

горя и чакам утре - 

да съм снежна,

да е студено, зимно,

но в леда

да търся още

моята надежда.

ноември

source

01:07
отново чакам да изгрее слънцето,
а с всеки ден то идва все по-късно
и питам се - дали и него също
не го налягат студът и тъгата,
когато ни гледа отгоре -
забързани, мъртви, отчаяни.
по ноемврийски бездушни,
отишли си мнимо с листата,
отдавна изсъхнали вече,
пометени встрани от тротоара,
за да не пречат на нас,
призраците,
чийто живот са поддържали
цяла година.
(какво ли мислят те
за смисъла на собствения си живот?)
като хората
есента е красива
само в началото,
докато не осъзнаеш за
поредна година,
че тя е просто разноцветна смърт,
която ще си тръгне,
след като е разрушила всичко,
оставяйки една безкрайна дупка,
запълнена единствено от голи клони
и все по-избледнели спомени.
ноември е.
и става още по-студено.
дори и слънцето в небето
се отказва да ни топли.
пак умираме.
"е... сбогом, свят.
сърцето ми заспива зимен сън,
умът ми отлетял е пак на юг.
мечтите ми са вече сухи, гнили,
пометени във ъгълчето на душата ми,
за да не пречат, докато отново бързам
към всепоглъщащата зима.
сбогом, свят,
ще се видим напролет,
когато отново
всичко ще бъде наред",
си казваме
и това изречение
остава завинаги в бъдеще време.
какво пък...
пак ще чакам да изгрее слънцето,
а дотогава ще си мисля как
насред това глобално застудяване
по-скоро се нуждая да го видя
във нечии кехлибарени очи.