четвъртък, 9 февруари 2017 г.

до всички ненаписани от мен поеми

съжалявам,
че понякога
вместо със думи
аз ви пиша
с тишина;
но не мога
да поместя мислите си
в изречения,
щом напират
да напуснат тялото ми
като вадички, течащи от очите ми
и вливащи се
във едно безкрайно нищо.

тишина -
това е най-болезненият стих,
който ще чета сама на себе си,
преди
шумът да ме напусне
и да се разтвори в атмосферата.

ако достигне тебе -
прегърни го,
боядисай го в любимия си цвят,
излей го върху листа с думи,
дори и да не можеш да ги подредиш.
свири, танцувай и изпей
поемите, които не написах;
използвай ги
да счупиш тишината
на замръзналия свят навън,
пречупващ ни със своята статичност.
превърни се в шум
и заразявай другите,
за да ги излекуваш
от безвременното отчуждаване.
това е -
антидот на тишината,
който да събира хората
със мислите им
и едни със други...

не се отчайвайте, поеми;
знам,
че някой друг все пак ще ви напише,
за да освободите най-накрая някого
от собствения му затвор
на несподеляне.
но на мен сега ми трябва тишина,
с която да се чувствам лека, чиста,
с която да повярвам във шума;
да се събудя

и да се пречистя.