сряда, 30 септември 2015 г.

събуждане


As my memory rests
But never forgets what I lost

Днес се събудих. Беше последният ден от септември.
Обичам преходите между сезоните. Самата промяна...начина, по който лятото се превръща в есен. Топлината - в студ. Зеленото - в шарено. Шумът - в тишина.
Есен е. И макар че всичко става някак си по-сиво и самотно, за мен е по-красиво. Има надежда в цялото това затишие...умиращ свят, в който още има светлина. Сякаш краят идва, но едновременно с това всичко е така живо...
Днес се събудих. И както през повечето мрачни студени сутрини, първоначално не намерих надеждата. Есен е. Понякога не знам какво да правя. Понякога дори не знам как да вярвам. В какво да вярвам. Не обичам септември. Плаши ме. Толкова много неща се случват едновременно, всичко се променя толкова бързо, че трудно успявам да усетя прехода. И аз се променям. Толкова много съм променена. Променям се всеки ден, с всяко нещо, което правя, с всяка сутрин, в която успея да се събудя. Това е плашещото, предполагам. Начинът, по който успявам да променям живота си. Фактът, че се опитвам да го подредя. Стремежът. Надеждата.
Всеки ден вярвам малко повече в това, което предстои. В себе си. Всеки ден се опитвам да направя поне едно значимо нещо, поне едно миниатюрно мъничко нещо, което е важно за мен. Защото ми трябва усещане за пълнота вечер. И вълнение за следващия ден.
Това, към което се стремя, е да усетя собствения си преход. Наблюдавам природата и всичко е толкова красиво. Може ли и моята промяна да е такава...? Иска ми се. 
Септември свърши и аз се събуждам. Имам надежда, проверих вече няколко пъти. Имам себе си. Имам начин. Аз съм тук. И това е най-важното.
Септември свърши. Днес се събудих.
Надявам се утре да се събудя пак.

вторник, 29 септември 2015 г.

Аз, мен, себе си и всичко останало

Казвам се Катерина.
Не че това е важно. Нито възрастта ми. Нито откъде съм. Нито къде уча или живея...
Повечето неща, които смятам за сигурни, може дори да не са верни.
Затова мисля, че нищо не е сигурно. А когато нищо не е сигурно, всичко е възможно.
Обичам да обичам. Предполагам, че ми е като хоби. Обичам хората, обичам изкуството, обичам свободата, обичам музиката, обичам да пиша, обичам да чета, обичам да снимам, обичам да танцувам, обичам да създавам, обичам да съществувам, обичам да откривам нови неща, обичам да научавам, обичам да бъда, обичам да чувствам, обичам да се усмихвам, обичам да продължавам напред. Понякога обичам малко прекалено, но докато вярвам, че е истинско, не виждам нищо лошо в това. Обичам да обичам.
Аз съм една малка точица върху друга малка точица, която е част от една мъничка система от мънички точици, която пък е част от редица такива системи, обединени в една мнооого по-голяма...която пък е около една петдесет милиардна от всичко съществуващо.
В общи линии, аз съм нищожна. Но пък това няма никакво значение, защото отдавна се отказах да търся смисъла на живота. Няма такова нещо. Ти сам трябва да си го направиш.
Вярвам, че за да живееш пълноценно, трябва да грабнеш, да усетиш и да изживееш всеки. Един. Момент. Абсолютно винаги можеш да откриеш нещо красиво, стига да наблюдаваш и, разбира се, да си настроен към това, което искаш да видиш. Вярвам в позитивността. Вярвам в себе си. Вярвам в сега.
Вярвам в човешкото. И го търся. Понякога е много трудно, но дори в най-лошите моменти се старая да вярвам, че има надежда. Има път. Има начин. Мога да се справя с всичко. А ако не се справя днес - ще опитам утре. И на следващия ден, и на по-следващия... За мен точно това е животът - опитваш. Научаваш. И опитваш пак...
Така че ще опитам. Започвам от сега. Утре ще пробвам пак.
Но не се сърдете, ако нещо не се получи.
Още само опитвам.