неделя, 22 ноември 2015 г.

Игрите на глада: Сойка-присмехулка - част 2



Когато за първи път видях плаката на последната филмова адаптация от поредицата "Игрите на глада", сметнах за глупаво тазгодишният слоган да е "Нищо не може да те подготви за края". Прочетох трилогията през лятото след 5 клас и сега, близо три години по-късно, смятах, че съм достатъчно подготвена да видя края, след като ми беше добре познат още тогава. Но не беше така. Работата е там, че "Сойка-присмехулка", както и трилогията изобщо, е изпълнена с толкова събития, емоции, моменти, които те карат да затаиш дъх, дори да знаеш какво ще се случи. Докато четях книгите, през цялото време бях под напрежение какво ще стане с героите по-нататък, а още по-хубавото е, че същото се появи и при филмите (след първия. Първият наистина не ми хареса.) "Възпламеняване" все още е най-хубавата филмова адаптация на книга, която съм гледала, а двете части на "Сойка-присмехулка", особено втората, ме оставиха без дъх и сълзи, може би за дни напред.



Имах големи очаквания към четвъртия филм по "Игрите на глада" - поредицата заслужаваше разтърсващ финал все пак - и за моя радост те бяха оправдани. За пореден път се убеждавам, че актьорският състав на продукцията не може да е по-добър. Всеки актьор е перфектен за ролята си - не само актьорите в главните роли, но и лицата, които по-рядко се появяват на екрана. Сюжетът на самия филм максимално се придържа към книгата. Аз лично не открих важен момент, който да е изпуснат (може би само един). Всяко действие е предадено по много реален и вълнуващ начин. Филмът е построен и направен невероятно добре, което не е изненадващо, предвид последните два филма от поредицата. Сценарият отново е страхотен, разтърсващ и сърцеразбиващ, а историята на революцията оживява по възможно най-добрия и изпипан начин на големия екран.


Напълно в реда на нещата, "Сойка присмехулка - част 2" е изпълнена с напрегнати и разтърсващи моменти, които те карат да зяпаш екрана с отворена уста и да се чудиш как е възможно това да се случва (въпреки че, разбира се, си знаел какво ще стане). Спойлери! Лично за мен имаше много такива моменти, които ме изненадаха, държаха ме в напрежение и на които не можах да спра да плача. Един от тях е когато Пийта казва на Катнис, че ако убие Сноу и приключи цялата война, загиналите хора няма да са дали живота си напразно. Идеята, че щом бунтовниците победят президента, цялата тази смърт ще бъде осмислена... Друг такъв момент е към края, когато Катнис се връща в градчето на победителите и намира котката на Прим, започва да плаче и да й крещи, че Прим е мъртва и няма да се върне повече. На тази сцена хората на по-задните редове се смееха (няма нищо смешно, наистина. С изключение може би на грозната котка), и на мен ми беше странно да седя там и... да плача. Също така разтърсваща за мен беше смъртта на Финик (на която не беше отдадено достатъчно внимание, но действието тогава се развиваше твърде бързо), който е един от любимите ми герои в цялата трилогия, както и смъртта на Прим (също много любим персонаж). Други моменти, които ме просълзиха, бяха сватбата на Финик и Ани; думите на Катнис, когато мъж от втори окръг беше на път да я убие; реакцията на Полукс след смъртта на Кастор; изобщо всеки път, когато умираше някой; предложението на Коин за нови Игри; сбогуването с Ефи и Гейл (този път наистина се издразних от начина, по който пренебрегнаха Гейл); краят преди епилога, когато Катнис казва на Пийта, че го обича. И не на последно място, смъртта на президента, на която всички чакахме да станем свидетели още от първата част насам. Само че по време на филма отново осъзнах колко силна е сцената, когато Катнис променя посоката на стрелата си, за да простреля Коин, и колко необходимо и логично беше тя да го направи. Отново много добре пресъздадена сцена. Особено силен е и епилогът, макар че на мен лично не ми допада самата идея за прекрасен и щастлив край след всичко случило се. Но Катнис и Пийта, както и всички останали, наистина заслужиха щастливия си край, след всички преживени кошмари. Край на спойлерите.


Наистина рядко се случва да не намирам грешки във филм, направен по книга - но в случая всичко беше пресъздадено по прекрасен и вълнуващ начин. Филмът е много, много добър - толкова добър, че в един момент просто оставам без думи и мога само да премислям това, което съм видяла по-рано. (Всъщност след филма обсъждахме ужасните панталони на Гейл, роклята на Катнис и бебето, тъй като други недостатъци явно не намерихме :д). Смятам, че "Игрите на глада: Сойка-присмехулка - част 2" е достоен финал на историята за Игрите, бунта и революцията, за сойката-присмехулка, представена ни както от Сюзан Колинс, така и от режисьорите (Франсис. Лорънс. Е невероятен режисьор.) и сценаристите на четирите филмови адаптации. Наистина ми е малко тъжно, че поредицата вече окончателно свърши, но знам, че винаги мога да се върна към историята на Катнис. Филмът ме разтърси, предизвика у мен гняв, сълзи, вълнение, облекчение, държа ме в напрежение дори по време на финалните надписи (защото песента, песента) и ме накара още веднъж да се замисля за света, в който живеем, и за бъдещето, което ни предстои.