петък, 2 октомври 2015 г.

среднощно

агония.
къде си? чакам те. на същото място - в стаята ми. сама съм. непоносимо е да съм сама. още по-непоносимо е да съм сама заедно с теб.
не те искам. знаеш го. но ме изкушаваш. липсваш ми. имам нужда от теб.
късно е, агония. всички спят. само аз съм будна, защото знам, че ще дойдеш. винаги идваш. дебнеш ме. изчакваш да остана сама и безпомощна. да няма хора около мен, да няма нищо, което може да ми даде достатъчно сила, за да се изправя срещу теб и да те победя. идваш в момент, в който няма как да се спася. когато съм така близо до дъното, че ми трябва само малко побутване, за да стигна до долу. взимаш всичко, което имам. оставяш ме без въздух. караш ме да плача, докато от очите ми останат две малки пустинни разочарования. човъркаш душата ми, преравяш един по един всеки мой болезнен спомен, всички мигове, от които се опитвам да избягам, и ми ги припомняш толкова ясно, че да изпитам болката от тях поне няколко пъти по-силно. играеш си със сърцето ми... колко лесно е да протегнеш ръка и да го докоснеш, а то става студено и безчувствено под допира на пръстите ти. само присъствието ти в празната тъмна стая до мен е достатъчно, за да преобърне мислите ми, да събуди гласовете в мен и да ме убеди в неизбежната лъжлива истина... да ме накара да забравя всичко хубаво. да мисля в черно. да виждам всичко в черно. колко ти е лесно, агония, да ме погубиш. да ме направиш слаба, да ме разбиеш на хиляди малки парченца... смееш ми се, нали? смешно ти е, разбира се. подхвърляш живота ми от едната си ръка в другата и се опитваш да ме убедиш, че не го заслужавам. приклещваш ме до стената и ми казваш, че нямам избор.
това е всичко. болката. сълзите. неспособността да направя каквото и да било. толкова добре ме познаваш, агония. знаеш точно къде се чупя. кога ме боли. защо страдам. и ме докосваш точно там, където съм най-чуплива. точно когато най-много ме боли. по начина, който ми носи най-много страдание.
знам, че никога не идваш за постоянно, агония. разбрах го още първия път, когато дойде при мен. идваш, за да ме натрошиш на парчета. после си тръгваш - и без това сама ще си ги събирам. навестяваш ме само за да ме разбъркаш още повече, да ми покажеш, че колкото и безпомощна, самотна и безнадеждна да се чувствам, ти винаги ще си там, за да ми донесеш още болка. все пак това е моят наркотик, нали? и щом се увериш, че съм достатъчно слаба и наранена, за да се справя и без теб, ме оставяш. напълно сама. оставяш ме на безсънието и собствените ми мисли. знаеш, че ако в мен има някаква надежда, те ще довършат и нея.
всичко ще свърши.
чакам те, агония. така те мразя... толкова не искам да идваш.
но не мога без теб.


Suddenly the lights go out
Let forever drag me down
I will fight for one last breath
I will fight until the end