сряда, 30 септември 2015 г.

събуждане


As my memory rests
But never forgets what I lost

Днес се събудих. Беше последният ден от септември.
Обичам преходите между сезоните. Самата промяна...начина, по който лятото се превръща в есен. Топлината - в студ. Зеленото - в шарено. Шумът - в тишина.
Есен е. И макар че всичко става някак си по-сиво и самотно, за мен е по-красиво. Има надежда в цялото това затишие...умиращ свят, в който още има светлина. Сякаш краят идва, но едновременно с това всичко е така живо...
Днес се събудих. И както през повечето мрачни студени сутрини, първоначално не намерих надеждата. Есен е. Понякога не знам какво да правя. Понякога дори не знам как да вярвам. В какво да вярвам. Не обичам септември. Плаши ме. Толкова много неща се случват едновременно, всичко се променя толкова бързо, че трудно успявам да усетя прехода. И аз се променям. Толкова много съм променена. Променям се всеки ден, с всяко нещо, което правя, с всяка сутрин, в която успея да се събудя. Това е плашещото, предполагам. Начинът, по който успявам да променям живота си. Фактът, че се опитвам да го подредя. Стремежът. Надеждата.
Всеки ден вярвам малко повече в това, което предстои. В себе си. Всеки ден се опитвам да направя поне едно значимо нещо, поне едно миниатюрно мъничко нещо, което е важно за мен. Защото ми трябва усещане за пълнота вечер. И вълнение за следващия ден.
Това, към което се стремя, е да усетя собствения си преход. Наблюдавам природата и всичко е толкова красиво. Може ли и моята промяна да е такава...? Иска ми се. 
Септември свърши и аз се събуждам. Имам надежда, проверих вече няколко пъти. Имам себе си. Имам начин. Аз съм тук. И това е най-важното.
Септември свърши. Днес се събудих.
Надявам се утре да се събудя пак.